Задълженията на жените по време на бубонната чума

Клетите медицински сестри

През дългите, мрачни месеци на 1665 г. бубонната чума вилнее успешно из Лондон. Докато хиляди лежат болни и умиращи, някой трябва да изпълни незавидната работа да се грижи за страдащите през последните мигове от живота им. И тази задача неизменно се пада на жените.

Когато чумата избухва, се очаква отделни енории да налагат мерки в целия град, една от които предвижда две жени да бъдат назначени да служат като „пазачки“ (или медицински сестри) на тези, за които е установено, че са заразени.

Тези жени обикновено са възрастни или овдовели енорийски пенсионерки, които живеят от благотворителност, и могат да бъдат принудени да изпълняват задачата със заплахи за милостинята им, храната или пенсията. Една жена, която чака екзекуцията в Пул, Дорсет, поема ролята на медицинска сестра в замяна на отсрочка от присъдата си.

Работата на тези жени е една от най-трудните, които може да си представим, но съчувствието и възхищението към медицинските сестри, изглежда, не са в изобилие. Тъй като те са едни от малкото служители, които могат да влизат при заразените – което и правят – те вдъхват страх и отвращение сред ужасеното население. За лекаря Натаниел Ходжис те са „нещастни хора, които от алчност да плячкосват мъртвите, удушават пациентите си“. Тези жени също бяха обвинени, че „тайно пренасят вредното петно ​​от раните на заразените на тези, които са добре“. За една медицинска сестра дори се носи легенда, че е смазана под тежестта на предметите, които краде от жертва на чума.

И такава репутация е трудно да се разклати. Повече от 200 години след като Голямата чума взема последната си жертва, Флорънс Найтингейл се оплаква от факта, че кърменето традиционно е било оставено на „тези, които са твърде стари, твърде слаби, твърде пияни, твърде мръсни, твърде глупави или твърде лоши, за да правят нещо друго“.

Инспекторките на трупове

Когато чумните медицински сестри не могат да направят повече за някой заразен пациент, време е „търсачите“ да се нанесат. Търсачите са жени, натоварени със задачата да инспектират трупове и да докладват „доколкото им е известно“ какво точно ги е убило. Заповедите предвиждат всяка енория да избира свои собствени търсачки, а те да бъдат жени с „честна репутация“.

Но защо тази задача рядко се пада на мъжете? Вероятно защото жените традиционно поемат грижата за починалия – мият, бръснат и обличат трупа на човека, готов за погребение.

Това е най-мрачната задача. На търсачките е даден списък със симптоми, за които трябва да следят при мъртвите, включително наличието на подуване около врата, карбункули и популярните черни петна. Те обикновено работят по двойки, получават заплащане на тяло и трябва да се идентифицират с червена пръчка.

1665 се оказва невероятно натоварена година за тези жени. По време на Голямата чума те регистрират не по-малко от 68 596 смъртни случая от болестта.

Подобно на медицинските сестри, търсещите често предизвикват отвращение сред своите съграждани – и антипатията само се засилва от способността им да осъдят цялото домакинство на карантина. Може би тази сила довежда до убеждението, че търсачките могат лесно да бъдат покварени морално. Според Томас Декер, писал по време на епидемията от 1603 г., хората могат да дадат „малко подкуп на търсещите“, за да избегнат карантината. Статистикът от Кралското общество Джон Граунт – чиято слава се основава именно на самите данни, събрани от търсачките – смята, че жените са ненадеждни и зависими от „чаша ейл и подкупа от два грота“.

Първият, който умира

„Мъжкият пол понася най-голямата тежест.“ Така пише статистикът Джон Граунт за епидемията от чума, която залива Англия през 1603 г., убивайки хиляди. И е прав: епидемията от 1603 г. наистина изпраща повече мъже, отколкото жени в гроба. Но когато се завръща в Лондон през 1665 г., точно обратното е вярно. Въпросът е: защо?

Изследване на историка Джъстин Чемпион разкрива, че 168 повече жени са загинали по време на Голямата чума, отколкото мъже. Това число може да изглежда незначително, ако не е фактът, че – както показват думите на Граунт – през 17 век мъжете обикновено умират по-често от жените. Коефициентът на смъртност по време на Голямата чума се промени от девет жени на всеки 10 мъже на 10 жени на всеки 9,9 мъже. Нещо повече, след като изследва по-специално три енории, Чампион открива ранен предлетен пик на женската смъртност, който далеч надминава този на мъжете. С други думи, жените изглежда хващат чумата по-рано. Причините за това несъответствие са неясни.

Възможно е близостта на жените до дома да ги прави по-склонни не само да се разболеят, но и да се разболеят по-рано. Като алтернатива може да се окаже, че присъствието на медицински сестри в домовете на болните изкривява съотношението между половете или дори може повече мъже да бягат от столицата, отколкото жени.

Писателят Самюел Пепис пише, че жените са евакуирани от града преди мъжете. Въпреки това, когато пътува до Лондон по време на разгара на чумата, ученикът Уилям Тасуел ни казва, че носи съобщения за домакинства, оглавявани от жени. Сред тях е Йоана, дългогодишната прислужница на семейството му и негова бавачка от детството, която обаче се разболява от чума малко след посещението му.

Находчивите оцелели

За твърде много лондончани Голямата чума е катастрофа без възможност за спасение. Дори онези, които оцеляват след епидемията, са напълно омаломощени – сред тях, например, е Елизабет Лингар, която губи съпруга си и двете си дъщери и е се регистрирана като нуждаеща се от социални помощи през 1666 г.

Но някои успяват да продължат напред. Бети Мичъл, малката дъщеря на галантерия от Уестминстър, губи годеника си от чума, но се омъжва за брат му. Други постигат успех в живота си в годините след чумата, като жените със средства имат най-голям шанс да просперират. Ан Максуел наследява доходоносен печатарски бизнес след смъртта на съпруга си през 1665 г. и се превръща в един от най-плодотворните печатари от 60-те и 70-те години на 17 век.

Има ги и хилядите жени, чиито съдби са изгубени в мъглата на времето. Има двете жени, в които Самюел Пепис се блъска в глухата нощ, които плачат, докато носят „мъжки ковчег между тях“; младо момиче, което, както ни казва докторът Натаниел Ходжис, е избягало от карантина; и майка, която проповедникът Томас Винсент вижда да пренася ковчега на детето си в гробището Ню Чърчярд. Успяват ли тези жени да възстановят живота си през следващите десетилетия? Може никога да не разберем.