Нежната страна на изкуството: Когато Нина Симон изпя това, което всички останали си мислеха, но не успяха да изрекат

| от Маргарита Капитанска |

Юнис Катлин Уеймън не беше певица. Нейната сценична персона бе.

Нина Симон е една от най-значимите личности в световното музикално наследство, която чрез изкуството си успява да изкрещи непоносима болка с гласа на всички онези, чиито мечти за нормален живот са погазени от расизма. Първоначалната ѝ среща с музиката обаче съвсем не се свързва с емблематичните джаз сцени на САЩ, където по-късно ще се превърне в истинска легенда.

Симон е родена на 21 февруари 1933 г. в Трион, Северна Каролина. Рожденото ѝ име е Юнис Катлин Уеймън и още от дете желае само едно – да стане класически пианист. Поредица от обрати обаче, които я отвеждат до джаз клубове във Филаделфия, Атлантик Сити и Ню Йорк, я принуждават да преоткрие себе си, музиката и каузата, мощно задвижващи грандиозната ѝ сценична кариера, продължила близо 50 години.

Малката Юнис е призната за музикален гений почти от раждането си. Майка ѝ осъзнава, че тя разпознава нотите, още когато е само на шест месеца. „Това я е уплашило”, споделя по-късно Симон. Вече три-годишна джаз певицата свири цели песни на пианото в местната църква. Но творбите на Йохан Себастиан Бах и други класически композитори истински завладяват въображението ѝ, когато започва да посещава уроци по пиано.

През 1950 г. Юнис е все по-близо до сбъдването на мечтата си. Приета е в прочутото висше музикално училище „Джулиард” в Ню Йорк, а година по-късно се явява на прослушване, за да получи стипендия в престижния Музикален институт „Къртис” във Филаделфия.

Отхвърлят я, но не защото не успява да се справи. Причината е в цвета на кожата ѝ, или поне така твърди певицата – „Знаех, че съм достатъчно добра и ми отне шест месеца, за да разбера, че не съм приета, защото съм чернокожа. Никога не успях да преодолея този явен сблъсък с расизма”, разказва Симон в документалния филм What Happened, Miss Simone?.

Както се казва в подобни случаи – истината е въпрос на гледна точка, и случаят с джаз легендата е точно такъв. Всъщност, в катедрата по пиано на Музикалния институт са били приемани чернокожи студенти няколко години преди Симон да кандидатства. Споменава се дори името на световноизвестната Бланш Бъртън-Лайс, която започва да учи, когато е само на 11. Десет години по-късно тя се превръща в първата чернокожа пианистка, която „Къртис” дипломира.

Отказът обаче съкрушава Симон и тя взима решението да се яви на прослушване отново. За да се подготви добре, започва самата тя да преподава пиано във Филаделфия с една цел – да плаща собствените си музикални уроци, с които да подобри свиренето си. И точно в този период, без дори да подозира, съдбата ѝ започва да се променя завинаги.

Виновник е един от учениците на Симон, който през лятото свири в Атлантик Сити, за което му се плащат 90 долара седмично – „Това бяха двойно на парите, които аз изкарват по онова време с уроците”, пише джаз примата в автобиографичната си книга I Put a Spell on You. Така през 1954 г. тя поема по същия път, казвайки си „Щом един от моите ученици може да получи работа като пианист, значи и аз мога”.

Нина Симон прави рязък скок от класическата музика към джаза, когато започва да свири в Midtown Bar and Grill в Атлантик Сити. Изправена пред морални предрасъдъци тя се налага да се справи със силно религиозната си майка и факта, че дъщеря ѝ се изявява в „малък, мръсен бар, където възрастни мъже се отбиват да си шушукат, докато пият и след това заспят безпаметно”.

„За нея ситуацията не изглеждаше по-различно от това да гориш в ада”, заключва певицата.

И това е моментът, когато Юнис Уеймън се превръща в Нина Симон – псевдонимът, посветен на френската актриса Симон Синьоре, който я предпазва от зоркия поглед на фанатично религиозната ѝ майка.

Друг проблем, с който младата пианистка се сблъсква, е когато собственикът на заведението ѝ заявява, че ако иска да продължи да свири, ще трябва да започне и да пее. Само след няколко години от този случай специфичният глас на Симон ще стане известен в цяла Америка с хита ѝ I Love You Porgy на Джордж и Айра Гершуин. По-късно песента е включена в дебютния ѝ албум Little Girl Blue, който е последван от още множество записи, изпълнения на големи концерти, фестивални и телевизионни изяви.

Изглежда сякаш Симон успешно се преоткрива като джаз певица, въпреки че никога не забравя класическата музика. В многобройни изпълнения на джаз стандарти, като версиите на All We Know и Love Me or Leave Me, са силно повлияни от Бах, който може да се чуе ясно в импровизациите ѝ.

В началото на 60-е години кариерата на Симон прави друг обрат. Музиката ѝ добива ясен политически тон, въпреки че преди категорично бяга от темата и изпълнявава предимно любовни песни.            

„Нощните клубове бяха долни, правенето на записи и популярната музика – също, а смесването на всичко това с политиката изглеждаше безмислено и унизително”, пише Симон, като потвърждава, че не подкрепя протестната музика, тъй като според нея е лишена от въображение и удря по достойнството на хората.

Но едно събитие променя тези ѝ възгледи и това е бомбандировката в църква на чернокожи в Бирмингам, Алабама, случила се през 1963 г. Това престъпление, очевидно извършено от расови подбуди на омраза, взима за жертва четири афроамериканки и завинаги запалва непримирим огън в сърцето на Симон. В отговор на тази трагедия тя написва песента Mississippi Goddam, опитваща се да се бори срещу превъзходството на бялата раса по единствения начин, който ѝ е известен.

След пърата си изява в протестната музика джаз певицата продължава да пише още песни в този дух, включващи елементи от стиловете джаз, блус, етно, соул, госпел и афробийт. Част от тях са заглавията Old Jim Crow, Backlash Blues и To Be Young, Gifted and Black.

„Тя успява толкова ясно да поднесе обвиненията си срещу расизма”, казва активистката, учен и писател Салмиша Тилет – „Прави го чрез наистина различни музикални традиции. Тя измисля мелодията на Mississippi Goddam и използва един вид евангелско звучене с To Be Young, Gifted, and Black”, довършва Тилет.

По този повод Симон казва – „Преминах от любовни песни на протестната музика, защото бяха необходими. Можеш да бъдеш истински политик чрез това изкуство. Станах по-войнствена, защото моментът бе подходящ”.

И това не се променя през цялта ѝ оставаща кариера. Симон продължава да пише и свири музика, която да влияе по различни начини на аудиторията, заявявайки по целия свят личността си на новаторски, многожанров изпълнител .

Тя използва таланта си, за да говори за движението за гражданските права. Нейното преоткриване изграждат път между класиката, джаза, блуса, протестната музика, минавайки отвъд всички граници – „Всяка песен, която пея, е важна с това, че казва нещо на някого. Тя не е просто песен, а послание за конкретен човек. Това е като поезия или добра пиеса. Нещо, което общува и влиза в душите на хората”.

Нина Симон умира в съня си на 70-годишна възраст. Боледува от рак на гърдата и се предполага, че това е причината за смъртта ѝ. С непримиримия си характер джаз примата се превръща в истинка легнеда на музиката и симовол на борбата с расизма. Каквото и да става, тя винаги ще остане част от американската история благодарение на горящото си сърце, което никога не успява да прости на всички, съдещи хората по цвета на кожата им.

 
 
Коментарите са изключени за Нежната страна на изкуството: Когато Нина Симон изпя това, което всички останали си мислеха, но не успяха да изрекат

Повече информация Виж всички