Едра шарка
Едрата шарка е един от най-големите убийци в Лондон и дори онези, които имат късмета да се възстановят, често остават с лоши белези и с липсващи петна коса и мигли. Едрата шарка също може да направи кожата да изглежда удебелена, сякаш от изгаряния.
И все пак домашните слуги, които имат видими белези от едра шарка, често са предпочитани пред тези с небелязана кожа, тъй като това е доказателство, че няма да внесат болестта в новото домакинство!
Ранната инокулация в Англия започва от Турция от оцелялата от едра шарка лейди Мери Уортли Монтегю през 1720 г., след което Едуард Дженър въвежда масовата ваксина през 1796 г., използвайки по-малко опасен щам на кравешка шарка.
(Старият) лондонски мост (1209–1831)
Старият лондонски мост, макар и живописен и древен, е опасно място за преминаване, тъй като на места мостът се стеснява до малко над 4 метра и не е необичайно пешеходците да бъдат закачени от колелата на каруца или файтон, който минава твърде близо до парапета.
Вълните, които се разбиват под моста, са не по-малко опасни и удавянията не са рядкост. Но лондонските фериботи са доста добри в това да ги избягват, въпреки че мнозина предпочитат да се разходят вместо да рискуват живота си по вода.
Бяс
През 50-те години на 18 век в Лондон има няколко огнища на бяс. Кучетата обикновено се използват за защита на собствеността, а също и за битки, така че те не са необичайна гледка по улиците на Лондон, но между 1752 и 1759 г. лондончани са нащрек за кучета (и хора) с течащи очи и пяна по уста.
Бясът засяга и много от прасетата по дворовете на лондончани. Законът гласи, че бясното прасе трябва незабавно да се унищожи – огромен удар за един собственик на домашни любимци и още повече за бедно семейство, което разчита на едно прасе годишно.
Канавката на река Флийт
Пътят, който сега води надолу към моста Блекфрайърс от северната страна на река Темза, покрива една част от река Флийт. Тази част често се заблатява, а лондончани изхвърлят толкова много боклук в нея, че тя се превръща в развъдник за чума, по който бавно плуват „трупове на мъртви кучета към Темза“.
Канавката се смята за толкова опасна за здравето, че е напълно зазидана през 60-те години на 18 век. Но през зимата на 1763 г. ровът взе последната си жертва: пиян бръснар от Бромли, който пада и, преди да успее да се изкачи обратно, умира замръзнал изправен в калта.
Затвор за длъжници
Точно до Боро Хай Стрийт се намират затворите за длъжници на Кингс Бенч и Маршълсий. Преди Закона за несъстоятелността от 1869 г. лишаването от свобода дори за много малки дългове е нещо съвсем обичайно.
Затворите по това време не пустеят, а животът на затворниците е скъп: храна, дрехи, пране и дори поддръжката на самите килии. Бащата на Чарлз Дикенс е изпратен в Маршалсий за дълг през 1824 г., а самият той отива да работи във фабриката за вакса за обувки Warren’s Blacking Factory, за да изкара пари за дълга на баща си.
Сифилис
Днес, когато сифилисът е лесно лечим с пеницилин, нас вече не ни е страх от него толкова, колкото нашите предци. Освен въздържанието, презервативите от овчи черва са единствената друга форма на защита срещу болестта (като въздържанието е по-надеждният вариант).
Въпреки това, сифилисът, макар и сравнително често срещан, не е съдбата на абсолютно всяка развратна душа. Бъркането му с по-малко сериозни инфекции, съчетано със страха от характерните деформации и лудост, означава, че той играе неоправдано по-голяма роля в общественото въображение, отколкото може би заслужава.
Насилствена повинност
Въпреки че насилствена повинност не е толкова завладяващ елемент, колкото историческите романи ни карат да повярваме, ако сте млади и безработни мъже, със сигурност не е във ваш интерес да се мотаете по доковете на Лондон. Да бъдеш насилствено привлечен на служба в армията или флота може да звучи добре, ако искаш да живееш в морето, но иначе е лошо начало на морската кариера.
Въпреки това, тъй като най-бедните лондончани все още се продават като слуги, логиката е, че насилствената повинност е начин за почистване на улиците и запълване на празнините в пазара на труда, а не някакъв морален въпрос за личната свобода.
Тайбърн
Осемте т. нар. дни на обесванията в Лондон всяка година са официални празници. Осъдените на обесване, са прекарвани по улиците от Нюгейт върху каручка към село Тайбърн, като по пътя се правят пауза за освежаване с алкохолни напитки. Мнозина пристигат в крайната си дестинация доволно пияни, но дори и за най-закоравелите престъпници шумът и гледката на въжето биха били непренебрежими.
Обесванията не е последното събитие в програмата за деня. Бърнард Мандевил отбелязва, че „следващото забавление е схватка между хирурзите и тълпата“. Палачът получи дрехите на престъпниците като бонус към заплащането, а телата трябва да отидат за дисекция при хирурзи, а понякога и при художници.
Джин
Към края на 20-те години на 18 век Лондон започва да изпитва сериозни социални проблеми поради консумацията на джин. Мнозина твърдят, че основния проблем е в цената, тъй като „Джинът се продава много евтино, така че хората могат да се замаят с него за 0,75 пенса, а за 3 пенса да се напият дори до лудост“. Скоро потребителите залагат дори дрехите и мебелите си, за да намерят пари за джин.
Художникът Уилям Хогарт създава редица произведения, включително Beer Street and Gin Lane (горе), както и комбинация от четири творби, кръстена Four Stages of Cruelty, като отговор на разрушението както на икономиката, така и на морала у бедните заради джина.
Седаните
Седанът (Sedan chair – стол, носен на дълги прътове, за придвижване на богати хора) е не само метод за транспорт, но и обществена опасност. Швейцарецът Сезар дьо Сосюр през 1725 г. пише, че е бил съборен четири пъти от седан по време на посещението си в Лондон.
Носачите редовно са глобявани за ругатни на улицата и често са изтъкнати побойници, вероятно търсени за тази работа заради силата и издръжливостта си.
С разрастването на града използването на седани намалява. През 1791 г. Хорас Уолпол пише, че „този вид превоз е почти изгубен, тъй като дори Херкулес и Атлас не могат да пренесат никого от единия край на тази огромна столица до другия“.