Зората и залезът на щика

Байонетът, който превръща огнестрелното оръжие в сабя, се вижда в боевете още от 17 век насам. През своето вековно съществуване той, разбира се, претърпява някои промени.

Преди щика

Преди да бъде изобретен байонетът, повечето пехотинци са разделени на два типа – такива с мускети и такива с пики. Тези щиковете са жизненоважни за бой на близко разстояние, тъй като могат да удържат кавалерийските атаки, както и да бъдат ефективни срещу пехотата в близък бой.

Но всеки човек, въоръжен с пика, не е въоръжен с огнестрелно оръжие, което намалява огневата мощ, която една формация може да нанесе. Също така, ако тези с мускетите се заловят от вражеска конница или кавалерия, те са силно уязвими.

Ножове от Байон

Байонетът взима названието си от югозападния френски град Байон. От известно време ловците във Франция и Испания слагат ножове на дулата на оръжията си, за да имат по-добра защита срещу опасен дивеч като, например, глигани. Именно в Байон през 16 век е изобретен нов вид ловен нож. С тесен цилиндричен захват, плоско острие и широка напречен предпазител, той е идеален за тази употреба. Ножовете стават популярни сред ловците са известни като „Les bayonettes de Bayonne“ (Байонетите на Байон).

Не е изненадващо, че именно французите първи въвеждат тези ножове на войната. Първото им известно ползване е в Холандия около 1647 г. Там войските носят щикове с остриета и дръжки с дължина около 30 сантиметра.

Идеята бързо се разпространява и 16 години по-късно британците вече са ги използвали достатъчно дълго, чр да имат нужда от ремонт.

Щикът тапа

Първият стил байонети, който се разпространява в Европа е тапата. При него дръжката е проектирана така, че да се пъха в цевта на мускета – лесен и интуитивен начин за фиксиране на острието на място.

Тези щикове превръщат стрелците и в ефективна пехота за близък бой – много по-добре, отколкото да има отделни групи за двете. Но те имат някои сериозни недостатъка

Ако с мускета се стреля, докато щикът е в него, оръжието може да експлодира. Това се случва толкова често, че през 1660 г. Луи XIV от Франция се налага да забрани на ловците да слагат ножове в оръжията си.

Другият недостатък е, че добре обучените войски, които няма да стрелят, докато щикът е в дулото, все пак не могат да стрелят…

Победата на якобитите над британска армия при Киликранки, Шотландия през 1689 г. се случва, защото щиковете пречат на войниците да стрелят ефективно.

Байонетът на халки

Следователно следващото подобрение е щикът на халка. Не знаем кой се е сетил за тази идея, въпреки че един от ранните ентусиасти е Хю Макей, шотландски офицер, служил на Уилям III Орански през 80-те и 90-те години на 17 век.

Този байонет се закрепя с чифт пръстени, прикрепени към дръжката му. Те са достатъчно големи, за да се плъзнат по цевта на мускета, което позволява стрелянето, докато щикът е все пак е готов за бой.

Недостатъкът на този тип закрепяне е, че той не винаги е фиксиран здраво на място; може да падне или да бъде отскубнат от врага. Но с такъв щик войниците могат да използват както огнестрелното оръжие, така и острието, стига двете да са относително добре прикрепени.

Байонетът на гнездо

Към средата на 18 век щикът с халките е изцяло заменен от по-надеждния щик с гнездо. Това острие вече е прикрепено към тръба, която приляга спретнато към дулото на мускета и може да се заключи на място.

Неизправностите с тези заключващи системи обаче означават, че в разцвета на гнездовия щик, който е от средата на 18 до средата на 19 век, се използват различни видове.

Има и друг по-постоянен проблем с щика – теглото му повлиява на баланса на оръжието, към който е прикрепен, което пък намалява точността. Това няма голямо значение по време на ерата на мускетите, които са толкова неточни, че са ефективни само на големи групи, но през 19 век пушките се появяват, точността става по-добра и съответно щикът става пречка.

За щастие, пушката същевременно прави байонета ненужен. По-голямата огнева мощ и точност означават, че битките отблизо са по-малко вероятни. С течение на времето използването на щикове намалява до степен, при която те причиняват само около 0,024% от американските жертви през Първата световна война.