Едгар Алън По и свещената война между баща и син

На 17-годишна възраст Едгар Алън По и неговият доведен баща Джон Алън се качват на влака с всичко, което притежават – дрехи, плакати и книги. Те ще пропътуват около 150 километра до Шарлотвил, Вирджиния. По това време Томъс Джеферсън е открил университет, който да обучава децата на щата. Неговата оригинална идея ще даде началото на висшето образование в САЩ, но по онова време ще открием, че откъснатите от дома студенти ще прекарат няколко години в пиене, хазарт и безпаметни вечери, а ако остане малко време, най-вероятно могат да отидат на лекции, както и да присъстват на изпити – не всички.

По пристига в този нов свят и бързо оценява идеята да бъде по-свеж и социален академик, който да се бори за малко по-добър живот. Университетът е спасителен пояс, след като неговите тийнейджърски години не са чаровни, а отношенията с доведения му баща не са нещо, за което ще тръгне да разказва. За разлика от своите връстници, бъдещият поет никога не е имал възможност да получи признание или одобрение за това, което прави. Едгар често се съмнява, че доведеният баща не е родител и на неговата сестра, като това по-късно ще се потвърди, но за разлика от доведения си баща Джон, той не може да се похвали с богатия чичо, който ще го извади от мизерията и ще му подари няколко години в охолство. Малко по-късно Алън ще осъзнае, че няма да му се наложи никога повече да работи и сега изпраща Едгар далече, очаквайки един грандиозен провал.

Преди Алън да се върне обратно у дома ще даде на По сумата от 110 долара, докато таксите по това време са около 350 долара. Макар и да не иска да признае, творецът е изгубен и не знае към кого да се обърне. След като парите свършват изключително бързо, заемите се превръщат в честа практика. Първата най-голяма грешка е заем от някои търговци в града. След тях и няколко брендита в кръчмата, младежът се настанява на покер масата и се надява на най-доброто, на което е способен. В този случай това се оказва една огромна дупка – около 2000 долара. След тази издънка вече няма как да остане в града и трябва да бяга, преди да бъде убит от някой разлютен играч.

Баща му се наслаждава на всичко това и не спира да се радва, че доведеният син се е издънил толкова жестоко – той дори се хвали, че го е очаквал. Отказва да плати дълговете и Едгар отпътува обратно към дома, когато идват бирниците, за да вземат неговите притежания и да ги продадат, установяват, че той няма нищо и дори дрипите на гърба му не струват и цент. Отношенията между баща и син стават още по-остри и накрая Едгар решава да си тръгне доброволно с думите „Предпочитам да отида някъде, където ще бъда третиран нормално, а не както ти ме третираш.“.

В един последен опит за нещо нормално, поетът ще напише писмо до Джон Алън, за да получи някакви пари, които да дойдат под формата на средства и сандъка с дрехите му – няма отговор. На следващия ден По пише отново, като този път сменя тона:

„Намирам се в голяма нужда, не съм вкусил храна от вчера сутринта, нямам къде да спя и се разхождам по улиците – на ръба на изтощението съм.“

Поредният отказ се оказва нещо като смъртната присъда. Изоставен и обречен на студ, глад и несгоди, По осъзнава, че шансовете за оцеляване се свеждат до абсолютната нула и никой не очаква нещо повече от него. Преживяването е физически и психически пагубно за абсолютно всеки един човек. В този момент има два варианта, лутането да продължи до момента, в който тялото ще се предаде, натоварено от желанието за отхвърляне и страдание, както и обратният елемент – озлобяването и амбицирането за нещо по-добро. Едгар избира второто – ако първият сценарий беше предпочитан, най-вероятно нямаше да четем за него.

В последното писмо до доведения си баща ще напише „Ще се амбицирам и обещавам, че светът ще чуе много за сина, който е отхвърлен и недостоен да бъде забелязан.“

Има и още един проблем, Алън не спира да повтаря, че неговият доведен син е пълен загубеняк и най-вероятно ще умре някъде по улиците. Точно тези топли думи по-късно ще го накарат да направи точно обратното, а и до днес има твърдение, че това е била една сурова мотивация за каляването на крехкия Артър. Как продължава всичко?

По решава да се изправи срещу всички съмнения и да покаже на останалите на какво е способен. Първата стъпка е вече направена – напускането на локация, която не се свързва с добри спомени. Причината е, че рано или късно четирите стени се превръщат в един физически затвор и никога не водят до нищо добро. Веднъж озовал се  в Бостън, неговата първа работа е да започне да работи като чиновник и журналист на свободна практика, избирайки си нов псевдоним. Бягството и някакво минимално качество на живот започва да носи далеч по-голяма наслада от лутането без нито една посока и шанс за  развитие. Парите не са достатъчни, затова с измама се записва в армията, макар и само на 18 години. Заявява, че е на 22 години и получава 5 долара на месец за работа на бостънското пристанище.

След това е назначен като техник във Форт Мултри, където прави снаряди – вече получава и 10 долара. Първата му стихосбирка не печели никакво внимание, макар и да е писана с голямо желание. По пътя си успява да достигне най-високото звание – старши сержант в армията и като такъв решава да я напусне и да съкрати своя престой. Разкрива, че не е на възрастта, на която се е записал, но за да бъде уволнен, неговият командващ офицер трябва да попита баща му. Алън обаче никога не отговаря на изпратеното запитване и дори мълчи, че неговата приемна майка е болна.

Едгар успява да стигне един ден след погребението – 1 март 1829 г. и едва тогава проговаря с доведения си баща, който е готов да му помогне за уволнението, с което бъдещият поет по-късно ще търси кариера във Военната академия на САЩ. Там обаче открива не само много приятели, но и достатъчно почитатели на поезия. Странно е как във военната академия, където всички ще се занимават със смъртта по един или друг начин, скоро решават да подкрепят начинанието на По и дори събират пари, за да издаде стихосбирката си. Поетът отново спира да ходи на лекции и чака да бъде уволнен от армията, за да продължи своята дейност. След като спира да ходи на лекции най-накрая го уволняват и идва време за третата книга с името „Поеми“.

Дори и с някакъв успех, По започва да твори във време, в което литературата не е на особена почит и повечето издателите предпочита да преиздават британски автори, отколкото да плащат за нови, другият голям проблем е, че обещаното заплащане никога не достига до обещаната сума, а забавянето продължава да поставя твореца пред нечувани изпитания. Впрочем самият По ще продължи да проси пари до края на живота си и никога няма да се види като особено богат. Успехите идват през 1840 г. и става ясно, че неговите тиражи се повишават. Животът му ще продължи още 9 години, като всичко започва с ранни симптоми на туберколоза.

Едгар Алън По умира на 7 октомври 1849 г. Историята за неговата смърт е също типична за стила му. Едгар е открит пиян и изтормозен, а освен това не знае дори и чии са дрехите, които е успял да облече. До днес никой не може да знае какво наистина е сложило край на живота му, особено след като има твърдения, че е започнал да пие, да взима наркотици, съществуват подозрения, че е умрял от бяс, холера или туберкулоза, както и още много други диагнози. На финалът не е толкова богат, колкото иска, но пък има достатъчно успехи зад гърба си, поне докато е жив. Днес е един от основните американски класици, но нека не забравяме какво е написано в един от вестниците:

„Едгар Алън По е мъртъв. Той умря в Балтимор преди два дни. Това известие ще разтревожи мнозина, но малко ще скърбят за него.“.

Що се отнася до баща му, той умира през 1834 г. и умишлено не оставя По в листа с наследниците. Нещо още по-странно е, че дори го описва като извънбрачно дете, което никога не е срещал. Двамата се срещат само веднъж след напускането на дома – на погребението на майка му. Малко след това Алън се жени повторно и този път вече отписва изцяло своя доведен син.