Говорещото куче Дон, което превзе САЩ
В разцвета на американските водевилни представления – приблизително периода 1880 до 1930 г. – малко от тях нямат сегмент с животни. Плъхове в малки жокейски костюми яздят котки, слонове танцуват валс, кенгурута се боксират, морски лъвове жонглират, маймуни карат малки колелета и пушат цигари…
Хари Худини със слон
Но никой от тях не е толкова забележителен, колкото Говорещото куче Дон – сензация от момента, в който дебютира през 1912 г. Има различни мнения за породата му – немско ловно куче, сетер или пойнтер – но 8-годишният Дон е всепризнат за „кучето феномен на века“.
С речник, който в крайна сметка достигна осем думи – изцяло на немски – Дон привлича вниманието в Съединените щати още през 1910 г., където разбират за него от европейската преса. Според някои разкази първата му дума е „haben“ (имам), последвана от „Don“, „kuchen“ (торта) и „hunger“ (глад).
На теория това му позволява да формира сравнително смисленото изречение: „Дон глад, хапне сладкиш“ – въпреки че повечето източници твърдят, че той обикновено казва само по една дума и само когато е подтикнат от въпроси. По-късно той добавя „ja“ и „nein“ (да и не), както и „ruhe“ (тихо) и „Haberland“ (Хаберланд, името на собственика му).
Плакат за водевилно шоу
Историкът на водевилното изкуство Трав С. Д., автор на „Без аплодисменти – просто ни хвърляйте пари“, смята, че фактът, че Дон „говори“ именно немски, може да е голяма част от неговия чар, предвид голямото имигрантско население от Германия в Ню Йорк по онова време. „Няма да бъда шокиран да чуя, че много немско-американци идват да видят кучешкия си сънародник да каже няколко думи на родния им език от чист патриотизъм и носталгия“, каза той.
Дон пристига в САЩ през 1912 г. по покана на водевилния импресарио и рекламен гений Уилям Хамърщайн. Хамърщайн подгрява предстоящото посещение на Дон, като дава гаранция от 50 000 долара (повече от 1,25 милиона долара днешни пари) в случай, че кучето умре по пътя между Лондон и Ню Йорк. „Това прави Дон най-ценното куче в света“, съобщава New York Times и допълва, „Специална кабина е ангажирана, за да се гарантира неговата безопасност.“
Когато корабът на Дон акостира, той е посрещнат като всяка друга чуждестранна знаменитост – от репортери, които се надяват на няколко цитата. За съжаление, както отбеляза репортерът на New York Evening World, Дон е „твърде болен от плаването, за да разговаря с когото и да било. Затова засега неговото мнение за Ню Йорк и други местни забележителности е неизвестно.“
Дон ще остане в Щатите през следващите две години, като се появява първо в престижния театър Рууф Гардън на Хамърщайн на 42-ра улица в града, където той представя репертоара си на една сцена с легендарния Хари Худини. След това обикаля страната, като изнася представления в Бостън, Сан Франциско и други градове.
Не всеки изпълнител от калибър на Худини би споделил сцената си с животно. Някои всъщност смятат Дон за недостоен. Други възразяват срещу начина, по който животните понякога са третирани, особено при дресировка. Във втората група са легендарната френска актриса Сара Бернхард, която се появява на водевилната сцена в края на кариерата си, и изключително популярната, но вече до голяма степен забравена американска певица Елси Джанис. Джанис веднъж пише, че „всеки човек, който печели парите си от тежката, жестока работа на по-глупавите животни, не трябва да вижда успех.“
Изглежда, че на Дон му е сравнително лесно. Където и да се появи, представлението му се състои от отговор на поредица от въпроси, задавани му от ветерана водевил, известен като Лони Хаскел. Хаскел е толкова привързан към Дон, според известния нюйоркски колумнист О. О. Макинтайър, „че понякога дори спи при кучето“.
