„Лошите момичета“ на историята: Анастасия Димитрова – Първата българска учителка
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.
В покрайнините на Калофер, кацнал на склона над река Тунджа е разположен красивият девически манастир „Въведение Богородично“, Основан през XVIII в. от рилския монах Доротей, манастирът е свидетел на бурната история на града и целия подбалкански регион. В самия край на XVIII в., светата обител е изпепелена от кърджалийски банди, преминали през областта. Макар и разорени в тежките времена, калоферци успяват да съберат пари и през 1819 г. възстановяват обителта. Новоизграденият манастир бързо се превръща в културен център на района и скоро монахините изграждат девическо духовно училище, в което започват да се обучават.
Впоследствие, през 1862 г., с помощта на Найден Геров, манастирът е разширен и обновен. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) сградата му е изпепелена от османските войски, но отново е изграден и се превръща в духовно средище за Калофер. За всички тези бурни години, през манастира минават множество послушници и божии служителки, но едно нежно име остава в летописите на светата обител поради важната си роля за българското образование, това е името на Анастасия Димитрова.
Когато се говори за бурното развитие на просветата през Възраждането винаги се сещаме за личности като Софроний Врачански, Райно Попович, Ботьо Петков и Васил Априлов. В онези времена обаче, шансовете за образование на мъжете и жените съвсем не са равнопоставени, а консервативното българско общество не бърза да даде повече знание в ръцете на жените. Именно в тази противоречива и динамчна епоха, Анастасия Димитрова се превръща в пионер на женското светско образование, проправяйки път на цяло едно поколение дами, които ще преобразят завинаги българското просветно дело.
Анастасия Димитрова е родена в град Плевен на 12 май 1815 г. Семейството й е бедно, но трудолюбиво. Баща й Димитър е ковач, а майка й Цвета работи като прислужница в дома на врачанския митрополит Агапий. Самият Агапий е противоречива личност – радетел за българското образование, но и доста деспотичен в подхода си духовник, който иска да контролира всички аспекти на културния и религиозен живот в своята епархия и не търпи опитите на българските светски общини за намеса в църковните и просветните дела.
Въпреки това, приносът на Агапий за разпространение на училищното дело в Северозападна България не може да бъде отречен. Оказва се обаче, че за малката Анастасия Димитрова и нейното семейство един друг член на агапиевото домакинство изиграва не по-малко важна роля. Това е майката на духовника – Евгения, наричана почтително в епархията – кира Даскала Богоозарената. Тя се впечатлява от младото, будно момиче и взема Анастасия под личната си опека, давайки й първия набор от светски знания.
След смъртта на Евгения, Агапий, следвайки нейната последна повеля, изпраща Анастасия в Калофер, където в манастира „Въведение Богородично“ вече се е утвърдила местната девическа духовна школа. В продължение на три години между 1836 и 1839 г., Анастасия усвоява всички знания, които монахините могат да й предадат. Помощта от Агапий обаче не приключва дотук.
Врачанският епископ урежда Анастасия да продължи образованието си при прочутия учител Райно Попович – един от пионерите на взаимното образование по българските земи и ментор на цяло поколение прочути даскали и възрожденци. Освен него, в преподаването се включва и неговия ученик- Ботьо Петков, който също допринася за изграждането на уменията и познанията на Анастасия Димитрова по време на пребиваването й в Калофер. В хода на обучението си, тя усвоява история, география, аритметика, както и богослужебните дисциплини, а освен родния си български, научава и отличен гръцки.
Обучението при Попович затвърждава желанието на Анастасия да се реализира като педагог и да пренесе вече солидните си знания към следващото поколение. Следвайки примера на своята благодетелка Евгения, Анастасия иска да даде знание и на девойките, които дотогава са пренебрегвани в тази сфера. Следвайки волята на своята майка, Агапий се намесва отново и осигурява средства, за да може Анастасия да открие първото в българските земи светско девическо училище. Това се случва в родния й Плевен през октомври 1841 г. (б.а. срещат се и сведения за 1839 или 1840 г., но последните изследвания посочват 1841 г. като най-достоверна).
За седалище на училището е определена една килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен. Също както всички ученици в онази епоха, първите двадесетина възпитанички на даскал Димитрова започват да учат азбуката и числата, използвайки първо сандъчета с пясък, а впоследствие и намазани с восък глинени дъсчици, по които пишат с калеми. За да подпомогнат училището, местното население събира средства за поддръжка и обновяване на килийното помещение, и осигуряване на дърва за огрев. От своя страна църковното настоятелство се наема да плаща таксата на по-бедните деца, за да могат да получат поне базова грамотност.
Училището бързо се сдобива със слава отвъд рамките на Плевен, привличайки нови ученички от всички краища на Мизия. Използвайки взаимоучителната метода, Анастасия Димитрова започва да възпитава първите поколения от образовани млади българки. Немалка част от тях тръгват по стъпките й. Цвета Кръстенякова завършва училището и още след връщането си във родната Враца създава местно девическо училище, в което скоро се обучават над 130 момичета.
След училището във Враца, подобни са открити в Ловеч и Свищов, а след това и по всички краища на българските земи. Държани настрана от науката, българките жадно възприемат новите знания и се стремят максимално бързо да запълнят празнотата между мъжкото и девическото образование. След 12 години начело на девическото училище в Плевен, Анастасия временно прекъсва своята кариера, след като се жени за успял местен лекар.
Съдбата й е отредила да не се радва дълго на семейния живот. Скоро след сватбата съпругът й умира, като в завещание й оставя част от медицинските си познания. Анастасия отново се връща към преподаването, отваряйки малка школа в частния си дом, обучавайки по десетина момичета. Успоредно с това използва наученото от мъжа си за да оказва елементарна лекарска помощ. Тя полага големи усилия да просвети съгражданите си за ползите от стриктните хигиенни навици. В годините преди Освобождението, Анастасия започва да си навлича и гнева на османците, които неведнъж я привикват да дава обяснения за своите лечебни и просветителски дейности.
В продължение на близо половин столетие, Анастасия Димитрова работи като педагог, наставник и вдъхновител на девическото образование в България. Нейното училище се превръща в първоизтоника на широка мрежа от школа, първо взаимни, а впоследствие и класни, които дават знание, надежда и увереност на няколко поколения българки.
В края на живота си, Анастасия Димитрова се откъсва от светския живот и се завръща към духовните си години, прекарани в Калофер. В Следосвобожденска България, първата светска учителка намира малко почит и признание за делото си. Забравена от мнозина, на които дава знания и умения, Анастасия приема монашеството под името Анна и напуска родния си Плевен, отправяйки се на последно поклонение към Йерусалим през 1894 г. Достигайки светия град, Анастасия се установява там и умира четири години по-късно през 1898 г.
Вероятно никой в епохата на Възраждането не е осъзнавал дълбочината и значимостта на делото на Анастасия Димитрова, най-малко тя самата. Съвременниците й я описват като скромна, тиха и целеустремена. Девическото образование през онези години се е разглеждало като една екстравагантност, дори бунт срещу утвърдените обществени норми.
През своя дълъг и изпълнен с превратности живот, Анастасия Димитрова често се сблъсква със скептичността на тогавашното българско общество и вероятно многократно консервативните традиционалисти са се отнасяли към нея със съмнение, подозрение и насмешка. Въпреки това, облягайки се на завидно за времето си образование и непреклонния си дух, една от най-видните дами в историята на Плевен променя завинаги историята на българките, давайки им възможност да предприемат първите стъпки в борбата за равни права и равни възможности.
