Берберските пирати и белите им роби

Терминът „Варвари“ се отнася до жителите на крайбрежните райони на Северна Африка. А по времето на Римската и Гръцката империя хората, които говорят различни езици, са смятани за варвари – тогава определението за варварин е било член на общност или племе, който не принадлежи към една от големите цивилизации (гръцка, римска, християнска).

През 7 век арабите въвеждат новата си религия, исляма, и арабския език в Северна Африка. Те също използват думата „бербер“ (арабският вариант на варварин), за да назовават онези, които не са от тяхната култура. Думата „турк“ често се използва за описание на етническата принадлежност на тези пирати, но това е погрешно наименование, защото те не са от Турция. По време на набезите на берберите обаче малко западняци правят разлика между османски турчин, бербер и арабин.

Терминът „варвари“ става по-популярен, когато арабските нашественици завладяват различни територии на Северна Африка през 7 век. Следователно европейските картографи наричат тази област Варварския бряг или Варвария. С времето тя започва да се отличава все повече от останалия арабски свят от началото до края на Османската ера. Османците разчитат на жителите в тази област за дипломация и набези след като губят контрол над Средиземноморието: Битката при Лепанто през 1571 г., ключова битка в Средиземноморието, е една от най-големите морски сражения за онова време. В него участват Свещената лига (Испания, Франция и Италия) и османците. След битката, която завършва с европейска победа, османският контрол над Средиземноморието започва да намалява.

В резултат османските територии по крайбрежието на Варвария стават васални държави. Тези държави преди това разчитат на османците за морска мощ, но поради намаляващата власт на османците сега трябва да наемат корсари или пирати.

Въпросните корсари са пирати в очите на Европа, но частници търговци в очите на местните африканци. Държавите по крайбрежието – съвременните Мароко, Алжир, Тунис и Либия – имат лидери, които финансират набезите на корсарите, а пристанищата, от които зависят най-много, са Алжир, Триполи и Тунис.

Сарацин, картина на Жан-Леон Жером

Пиратите не само обикалят за плячка в морето, но и за бели християнски роби. Преди това жителите на Магреб (друго име за Северна Африка) са наричани „маврите“ или „сарацините“. Тези ислямски мавритански нашественици завладяват християнска Испания и я управляват от 711 до 1492 г.

На 2 януари 1492 г. маврите са окончателно изгонени от Испания след продължителни битки от Реконкистата. Следователно много от маврите се връщат в Северна Африка и продължавaт с морското пиратство и поробване. Първоначално, през 15 век, пиратите варвари продават роби чрез османски сюзеренитет (сюзерен е едър феодален владетел). Те са използвани за сексуална и трудова работа. Привлекателните жени и малки деца са подлагани на принудителна проституция, а мъжете – на труд. Пазарите на роби обхващат целия Близкия изток.

Сервантес 

Дори известният Мигел де Сервантес е заловен от корсарите и отведен в Алжир, където е роб в продължение на 5 години, докато богатото му семейство не го откупува. Такъв е случаят и с други бели роби. Средствата за откуп обикновено се събират от богати или средни класове или местни църковни групи.

Така търговията с роби носи огромна печалба , тъй като европейците трябва да откупят хората си от робството. Тези пирати нахлуват в села в Испания, Франция, Италия, Англия, а понякога дори и в Скандинавия. Пиратите достигат своя връх през 19 век.

Смята се, че между 1530 и 1780 г. 1,520 000 европейци са били поробени. За сравнение обаче европейците поробват 12 милиона африканци. Необходими са много битки, преди Европа и Америка да си възстановят напълно контрола над Средиземноморието.

Варварските войни са поредица от войни, водени между османските корсари и новосформираните Съединени американски щати. През 80-те години на 18 век пиратите от Варвария рутинно нападат американски търговски кораби, превземат плячка и държат пленници. Същото десетилетие, поради края на Американската революция, Конгресът разпуска Континенталния флот и продава оцелелите кораби. Което оставя Америка без флот.

В резултат на това през 1786 г. правителството на Съединените щати плаща на държавите по крайбрежието на Северна Африка, за да оставят американските търговци на мира. На 20 март 1794 г. президентът Джордж Вашингтон иска създаването на ВМС и вследствие на това Конгресът прави постоянен флот с 6 тежки фрегати, за да спрат атаките и залавянето на американци.

През 1801 г. нововстъпилият президент Томас Джеферсън отказва да плати такса „спокойствие“. Последвалите атаки се превръщат постепенно във финансова тежест за Съединените щати и на 13 май 1801 г. морският флот е изпратен във водите край бреговете на Варвария. С помощта на Швеция и Кралство Сицилия той напада Триполи и в отговор Триполи обявява война на САЩ. Крайбрежната война е известна още като Триполитанската война или Първата берберска война.