Влакът на сираците – американската идея, преди да се появят сиропиталищата
САЩ е страна на неограничените възможности и след като разбрахме, че някога в миналото са използвали далекобойни ракети за изпращането на поща от един щат към друг – този опит е отнел едва 22 минути. След това насочваме вниманието си към изобретяването на още други абсурди като алкохолно барче в колата – достъпно за шофьора, схемата за разчистването на плаж с динамит и още много други. Някога сме ви разказвали за случаи, в които повечето американци са изпращали своите деца по пощата, след като установили, че билетът им като колет е далеч по-евтин спрямо другия. Разбира се, това се случва до един определен период и след това пощальоните спират да разнасят заедно с пощата и деца.
Нека обаче ви запознаем с една друга интересна стратегия на американските социални грижи – разнасянето на сираци с влак. Често точно той се нарича „Влакът-сиропиталище“ и се смята за хуманна идея да се натоварят деца от улиците на големите градове и да започне да им се търси дом в централните щати, където животът е малко по-добър. Разходките до там не идват гратис, децата се учат да работят, придобиват нови умения и помагат за популяризацията на определени региони.
На хартия това звучи гениално, освен това вредното влияние на улицата се премахва и на негово място има някакви шансове за много по-добър живот. Всичко това е прекрасно, докато не стигнем до заключението, че същата пътуваща институция се превръща в най-големия кошмар на 200 000 деца, които слизат на непозната гара, предават се на непознати хора и така започва кошмарът. Ако се замислим, Холивуд вече направи няколко филма за влакове-градове, в които се случваха най-различни безумни преживявания и всички бяха повече от апокалиптични, друг е въпросът, че това е действителен случай. Как започва всичко? През 1849 г. Чарлз Лоринг Брейс пристига в Ню Йорк, като един добър мирянин, той чувствал за свой дълг да помогне на бедните в Ню Йорк.
Насочва се към 5-те кюшета на Ню Йорк в Манхатън, където от няколко десетилетия бандите се борят за власт и оставят стотици гладни хора в бедстващи условия. Самият квартал се е превърнал в някаква форма на Содом и Гомор, но без никакви библейски мотиви. През 1850 г. там живеят между 10 и 30 хиляди деца, като нямат родители, храна и елементарни условия за живот. За да се бори с нарастващите бездомни, Брейс създава общество, което да работи в помощ на сираците.
В началото се предлагат библии на децата, както и учебни часове по вероизповедание, сервират се безплатни обеди, а в последствие се правят и приюти. В началото идеята се струва повече от безупречна, но в последствие няма място за подслоняване на всички и се дава шанс на логистиката. По това време вече има достатъчно млади кандидати, които искат да се нахранят и да спят под завивка, а не под купища боклуци, следователно идва време за влака. Брейс започва да вярва, че най-вероятно децата ще се чувстват по-добре в други щати, където могат да бъдат записани на училище и да имат приемни семейства.
Нека обаче не забравяме, че понякога пътя към ада е постлан с добри намерения. И така започва да търси място, където да изпрати децата, но забелязва, че търсенето на работна ръка също нараства. В центъра на САЩ ще открием наличието на много ферми и след като повечето собственици трябва да се трудят неуморно, Брейс предлага на всеки да се включи с приемането на деца и да помогне за отглеждането им, като в замяна те ще работят и ще се научат на занаят.
Сделката е следната: децата трябва да получат топла храна, чисти дрехи и да бъдат щастливи, докато фермерите ще имат някакво облекчение. Първият влак тръгва през октомври 1854 г. и пренася 45 деца от Ню Йорк до Мичиган. Около четири дена децата се возят натъпкани в две купета, придружавани от един възрастен. По пътя качва още 3 деца, които се представят за бездомни. Изискването на Смит е да има препоръки от пастора на църквата, който да гарантира за семействата, но нито една бележка не е представена, въпреки това децата се предоставят. От 45 деца само 8 остават на гарата. Те са качени на влак до Айова, където трябва да пътуват сами и да се настанят, отново сами, в местно сиропиталище. Там отговорникът заявил, че са били осиновени, но няма информация за тях. След като първия курс е успешен, линията се продължава и пътешествия се правят доста често.
В период от цели 75 години около 200 000 деца ще се преместят в центъра на САЩ, Мексико и Канада. Проблемът е, че условията не били по-различни във влака. Освен натъпкани като овце, децата рядко получавали отопление. Често самият влак ще пътува с дни без никаква почивка и храната идвала около един път на ден. Още един проблем е, че повечето деца – поне 25% от тях – не били сираци и имали двама живи родители, но въпреки това се качвали на влаковете. Семействата, които осиновявали, не били задължавани да взимат братята и сестрите, ако искат едно дете, избират го и другите заминават на следващата гара, така мнозина остават разделени и никога повече не се срещат.
Много семейства идват не за грижи, а за безплатната работна ръка. Никой не знае колко точно работа е имало на полето, но мнозина са били изтощавани до краен предел. Години по-късно всички ще заявят, че докато това им е помогнало да оцелеят, цената за това оцеляване е била доста сериозна. Всичко приключва някъде през 1929 г., когато идва Голямата депресия. Помощта за децата е спряна, особено след като американските семейства срещат трудности да изхранят своите собствени деца, а какво да говорим за всички останали.
Брейс обаче се смята за герой по още една причина, той успява да свърши достатъчно работа и все пак да спаси деца от сигурна смърт – не е ясно колко са я пожелавали, след като им се наложило да се изгърбят от работа – по-важното е, че поставя началото на социалната система в Ню Йорк, която продължава да функционира и до днес, но с тази разлика, че има достатъчно сиропиталища, които да помагат на деца в беда.
Снимки: Wikipedia
