Спортни хроники: Брайън Клъф два пъти изкачи европейския връх с Нотингам, но пиенето го погуби

Всеки жител на Нотингам, прехвърлил 40-те и проявявал какъвто и да е интерес към футбола, има своя история с Брайън Клъф.

И всяка от историите съдържа някакви особено мъдри думи от Клъф, които разказващият цени и помни. „Никога няма да забравя какво ми каза“ е често срещана фраза, когато някой ви разказва за големия треньор.

Изминаха 17 години от смъртта на наставника, който постигна невероятни неща с Дарби Каунти и Нотингам Форест и имаше умението да изрича нещо дълбоко дори в най-непринудения разговор.

Затова и спомените с него често даже не се свързват точно с футбола. Мениджърът направи чудеса с един скромен клуб, но в Нотингам помнят и случайните срещи с него и малкото разменени приказки. Такава беше силата на неговата личност.

Освен, че беше треньор, за цял един град той беше и духовен лидер.

Постиженията на Брайън Клъф с Нотингам Форест и Дарби Каунти са невъзможни за сравнение с тези на останалите големи имена в английския футбол – просто защото са уникални.

Да вземеш един втородивизионен провинциален клуб и да го направиш шампион на Англия би било впечатляващо. Да направиш същото с втори различен отбор би било изключително. Но да изведеш по-късно втория от тези тимове до два поредни триумфа за Купата на европейските шампиони вече е може би най-великото постижение в историята на треньорството.

Сигурното е, че никой друг мениджър не е взимал отбор от толкова ниско стъпало, за да го качи толкова високо.

Статуя на Брайън Клъф в Нотингам

Вижте само списъка с отборите, печелили КЕШ в поредни години: Реал Мадрид, Милан, Байерн Мюнхен, Ливърпул, Аякс, Интер, Бенфика и… Нотингам Форест. Последното име в списъка не просто се отличава от другите, а направо стърчи сред тях като някаква необяснима аномалия.

Както Жозе Моуриньо беше казал пред Sky Sports, след като посети Нотингам за пръв път: „Ходих през целия град и когато видях стадиона си казах ‘Шегувате ли се – този клуб е печелил КЕШ? Два пъти?’ Беше хубав стадион и хубав град, но много малко място. Размерът на стадиона наистина ме изненада“.

Великите треньори не просто носят някой голям успех, те превръщат успеха в норма. 11 от големите трофеи на Нотингам Форест бяха спечелени по време на 18-те години на Брайън Клъф в клуба между 1975 и 1993 г. Отделно от трите години на местна и европейска доминация между 1978 и 1980-а, Форест игра на общо шест финала на „Уембли“ между 1989 и 1992.

Клъф несъмнено е величие заради постиженията си като треньор (а и като футболист, с неговата кратка, но изключително резултатна кариера с 251 шампионатни гола в 274 мача за Мидълзбро и Съндърланд. За съжаление се отказва само на 29 г. заради тежка контузия).

Но не постиженията, а личността му е нещото, което го превръща в истинска икона.

Той нямаше нужда да бъде скромен и смирен, за да е популярен, всъщност използваше увереност, граничеща с арогантност, за да спечели благоразположението на масите.

„Не бих казал, че бях най-добрият мениджър в историята, но със сигурност бях в топ едно“ е една от най-често цитираните негови фрази. Самохвалството и самоувереността си той поднасяше с някакво намигване, с доза самоирония.

„Как се справях с играчи, които спореха с мен? Дискутирахме двайсетина минути и решавахме, че съм прав“, разказваше също той. А дни преди смъртта си през 2004 г. описа Жозе Моуриньо така: „Този португалец в Челси ми напомня за мен… Само че аз бях по-красив“.

По-важното е как Брайън Клъф общуваше с играчите си, защото там е доказателството, че самонадеяните му публични изказвания разкриваха само малка част от способността му да вдъхновява.

Почти всеки негов футболист e разказвал как Клъф е убеждавал отборите си, че са непобедими.

Силните му и лаконични речи преди мачове често са продължавали под минута, но разбира се, те нямаше да имат ефект, ако играчите не са били подготвяни чисто физически през цялата седмица, за което ключова роля имаше неговият асистент, съмишленик и приятел Питър Тейлър.

Клъф и Тейлър остават в историята като уникално дуо за английския футбол. Играеха ролите на доброто и лошото ченге, когато старши треньорът насмиташе футболистите, а после асистентът им оказваше подкрепа. Тейлър обаче умееше и да преценява потенциала на играчите, с което толкова помагаше на Клъф да изгради своите състави.

„Не съм способен да бъда успешен треньор без Питър Тейлър“, каза веднъж Клъф. „Аз съм витрината отпред, той е стоката отзад“.

Взаимоотношенията им бяха проблематични заради интензивността на характера на Клъф и през 1983-а двамата тотално се изпокараха до степен никога повече да не си проговорят. Тейлър обаче почина внезапно през 1990-а и Клъф беше разтърсен от новината.

От своите играчи Брайън Клъф не очакваше чудеса, но очакваше пълна отдаденост.

Ако не към него самия, то поне към клуба и привържениците. „Бяхме под напрежение да правим само едно нещо – да даваме най-доброто, което можем, нищо друго“, обяснява един от футболистите Иън Бойър. „Той приемаше играчите да не могат да контролират топката, да не уцелват вратата, но не приемаше да не дадеш максимума си“.

Най-големият мит е, че Клъф е бил просто палячо и шоумен в съблекалнята и при публичните си изяви. Помпозните му изказвания сваляха напрежението от футболистите, а пред самите тях той приемаше авторитарен подход, но почти винаги те разбираха и се съгласяваха с аргументите му.

Просто когато Клъфи кажеше нещо хубаво за теб, ти се чувстваше все едно можеш да спринтираш до Еверест. Когато те критикуваше пред останалите, ти се искаше да спринтираш до Еверест два пъти по-бързо, само за да му покажеш, че греши.

В последните години от живота си Брайън Клъф беше разрушен от своя алкохолизъм.

Винаги е бил алкохолик, но във финалните си сезони във Форест той вече едва функционираше като човешко същество. Сетивата му бяха притъпени, както и умението му да вдъхновява, а най-славните му години отиваха все по-назад в миналото.

Имаше нещо твърде логично във факта, че Форест изпадна обратно във втора дивизия, когато Клъф помаха плачейки на тълпата в последния си мач през 1993 г. Форест се върна обратно там, откъдето започна през 1975-а, преди пристигането на легендата.

Мениджърът беше човек, който позволяваше на състезателния си дух да замъгли даже усещането му за благоприличие. Той третираше някои играчи ужасно, мнозина намираха подхода му за безвкусен и неуважителен.

Феновете на Лийдс може дори да не го считат за голям треньор, предвид онези кошмарни 44 дни начело на техния любим отбор. Клъф редовно се оплакваше, че така и не получи поста на национален селекционер на Англия, но може би същата катастрофа щеше да го сполети и там. Просто в Дарби и Нотингам той откри перфектното платно за своето уникално изкуство.

Сигурното е, че друг като него няма да видим.

В модерния футбол той сигурно би потънал, както стана в последните му дни във Форест, защото е подходящ единствено за една отминала ера, когато страстта и душата на мениджъра бяха достатъчни, за да се постигне непостижимото.

„Надявам се да кажат, че съм допринесъл и се надявам някой да ме е харесал“, така беше отговорил Брайън Клъф на въпроса как би искал да го запомнят.

Но историите за него нямат край – а сушата в Нотингам Форест преди и след него само допринася за легендарния му статут.