Кралство Рюкю и апетите на Япония към него
Япония е една изключителна страна, която макар и да не разполага с достатъчно територия, често може да изненада туристите с уникална красота, култура и традиции, които запазват смисъла на изтока в най-чистия му вид. Ако разгледате част от териториите на страната, може да забележите и присъствието на остров Окинава. Освен невероятна красота, същият е известен и с историята си, която в началото на XVII век започва да се пише от страната на Япония. Преди това е била независима територия, но самураите са преценили, че е време да се намесят и да го подчинят.
Историята му в хода на Втората Световна война показва изключително стратегическо значение и там ще се води една от най-бруталните 98-дневни битки, демонстрираща пълната отдаденост на японците да не се предават. Първите заселници не са подозирали какво наистина ще се случи, те пристигат преди повече от 32 000 години и по това време източните миграции са от особено значение за формирането на народът Ямато, който днес е известен като Япония. Това е най-южната територия на Япония и граничи на югозапад само с Тайван. От векове китайците са акостирали на тези брегове, след като бурите са ги запратили там.
Коварните течения изиграват много лоша роля векове наред и правят тази локация независима от външната политика. Тук ще срещнете японци, корейци и китайци, като в определена епоха властват и трите народа. Приблизителната площ е 1400 квадратни километра, достатъчни за оформянето на три централни части – Окинава-Хокузан на север, Чузан в центъра и Нанзан в южната част. Всеки владетел има свой замък и интереси. Само азиатците са склонни да водят безкрайни войни, за да се наложат на скромната територия, но след като тя е ограничена, всеки сантиметър е от значение.
Тук крепостите започват да никнат една след друга, като чузанският владетел се разраства най-бързо до 1429 г. и именно той властва около 2 века. И понеже няма толкова територия, скоро интересите се прехвърлят към островите Амами на север от Окинава. Те са апетитна хапка, защото всички северни търговски маршрути към Малай и Сиам са начертани през тях и се използват от Япония, Корея и кралство Рюкю.
Бедстващите моряци винаги намират пристан и възможност да продължат пътя си срещу разумна такса за ремонт. Кралство Рюкю бере плодовете на прокарания маршрут и бързо успява да натрупа сериозен капитал. Династията Минг в Китай и феодалните владетели на Япония не остават безразлични. Все пак едно малко кралство кове своята независимост, без да се вълнува от по-голямата картина. Китайската династия използва Рюкю за медиатори, след като открай време не могат да постигнат никаква дипломация с японците. Още при първото им пристигане през 1374 г. те ще търсят малко по-високо и качествено затопляне на отношенията.
Добрите думи идват и с още повече капитал, дори лавирането изисква средства, особено ако ще се гарантира мир по-дълго време. Рюкю има и още един проблем, позициониран в провинцията Сатсума, където владетелят се определя като „Господар на 12-те най-южни острова“, макар и това да не е точно така. Същата провинция няма силите да се наложи там, макар и името да го изисква. През 1476 г. на японските острови започва една кървава вътрешна битка между самураите и всеки се стреми да вземе своето парче земя. С появата на Тойотоми Хидейоши и покоряването на всеки един противник в рамките на няколко години ще започне и възходът на Япония.
Провинция Сатсума не само не владее нищо, но вече е и васал на новия лидер. Хидейоши продължава да се разраства и започва своята експанзия в Корея от 1592 г., който ще продължи около 5 години с отделянето на 10 000 самурая. Кралство Рюкю, като официално владение на Сатсума, също е призовано да изпрати войска. Тук идва големият проблем. На първо място говорим за независимо владение, след това не трябва да забравяме, че Рюкю е мултинационално кралство с влияние от Китай, Япония и Корея, изпращането на войска е още по-безумно, след като ще се привлекат нови врагове, а освен това не трябва да забравяме и наличието на не толкова голяма войска. Инвазията в Корея се проваля и самият Хидейоши умира една година по-късно, за да отвори още една кървава рана на японците и да започне новото преразпределение на властта.
Кланът Шимазу, който владее Сатсума и околностите е получил правото си да се развива от 1196 г. и идва с впечатляващи традиции и уважението на околните. Като наследници на клана Минамото, те са известни с лоялност и уважение към противника, традиция във войната и разбира се – качествена армия, която за жалост в момента изстива някъде в Корея. През 1600 г. в битката при Секигахара, въпросният стои на един не толкова приятен кръстопът. Първо нямат никакви средства за поддържане на войска, самите селяни са недоволни и шансовете да бъдат поробени при следващата маниакална експанзия, никак не са малко.
В отчаянието си, те започват да се оглеждат за ресурси и като неофициални владетели на една независима територия, погледът им се насочва към Рюкю. Освен блага, те могат да получат и контрола на морските пътища, а той ще гарантира пълна стабилност не само на тази провинция, но и на много други. Рюкю не са на същото мнение, дълги години отказват да признаят, че са владение на самураите, единствено са представили формално признание на шогуна Токугава Хидетада и се съгласяват да признаят инвазията му през 1609 г. Междувремено господарят на Сатсума – Шимазу Тадутсане нарежда събирането на най-лоялните 3000 моряка, които поддържат около 100 кораба. Сред тях се срещат някои от най-добрите ветерани от Корейската война. Именно те ще трябва да закарат армията до Рюкю и да решат веднъж завинаги конфликтът.
На 8 април Тадатсуне нарежда армията му да отплава, а за командир е назначен Кабаяма Хисатака. Шо Ней предупреждава Рюкю за неизбежната атака. Владетелят там знае, че единствените шансове за нападение са в северната точка и затова нарежда подсилване, а на самия остров ще има подкрепа единствено от Амамис. Това, което Рюкю не знаят е, че корабите плават с невероятна скорост и ще елиминират всички шансове за създаването на някаква защита. Остров Окинава е подготвен за нападения и воденето на окопна война, историята вече е завещала своите каменни замъци за всеки, който е пожелал да извърши нападение.
Те се разпростират на около 40 мили северно от замъка Шури. Територията е покрита с редица възвишения, които винаги са действали в полза на домакините. Всяка една малка крепост се намира на възвишение, а пътя до нея е постлан с тесни пътеки, дървени защити, които можем да открием в Япония и още много други. Висотата дава възможност на наблюдателите бързо да открият противника и да подготвят армията си за бой, като не трябва да забравяме, че гостите ще имат доста време, преди да пристигнат до конкретната позиция. Единствените проблеми са, че липсва онзи топъл катран, който да потича от стените, няма машини за далечен обстрел – една стратегическа грешка.
В замъка Шури ще открием владетеля Шо Ней, който трябва да запази на всяка цена пристанището Наха, което се намира само на няколко километра западно от двореца и именно там се извършват някои от най-важните търговии. Самото пристанище претърпява няколко подобрения, които са били подготвени за посрещането на пирати, но не и за цяла професионална армия. Ходът на пристанището се защитава от две каменни крепости и при нужда от затваряне се издига метална мрежа, която не позволява на корабите да влизат смело напред. Рюкю имали армия, но не може да се каже, че отговаря на корейските ветерани. Кралството никога не е влизало в по-сериозни битки и винаги се е сражавало само на своята собствена територия в продължение на 2 века. Комбинацията от въоръжаване тук е смеска между китайски и японски оръжия. На 11 април японците акустират в Ошима и започват дългото клане, премахвайки всички съпротиви по пътя си. Нападателите бързо ги подчиняват до 20 април. За първи път от 2 века Ошима е наистина под контрола на Шимазу. Следващата точка е Токуношима, но вместо лесна победа, там 200-300 войника се борят толкова ревностно, че успяват да отстъпят единствено пред барута.
Опитите да се ограбят близките складове завършва само със селска съпротива, която обаче изглежда още по-безумна от тази на редовната армия. На 28 април акостират на Окиноерабуджима, където местните жители се предават без никаква съпротива. Това е и последният малък остров на север от Окинава. Войниците са доволни, че могат да си починат и да поемат към финалната фаза на съпротива. На следващата сутрин котвата е хвърлена на пристанището Унтен. Там основният контрол се поема от замъка Накиджин, който е един от големите под контрола на Рюкю, позициониран в северните части на острова. Гарнизонът дори не се опитва да ги спре, а самият замък иска повече подкрепления, защото противникът е многоброен.
По това време армията на кралството е централизирана и очаква команда накъде да се насочи. Хиляди войници тръгват към северната крепост с идеята да прекъснат атаката. Кабаяма напада крепостта на 30 април. Сраженията са кратки, но напрегнати и скоро Шо Кокуши пада в боя. Половината от армията отстъпва назад, за да запази цитаделата. Не е ясно кога пристигат защитниците, но крепостта е изгубена. След като една крепост пада, самураите се качват на корабите и се пускат по западното крайбрежие. На 3 май акостират в Йомитан, близо до замъка Закими.
От юг и запад стоят Катсурен и Накагусуки. 3-те събрани гарнизона там отказват да се дадат без бой и освен това са готови да умрат в ръцете на Шимазу, отколкото да се предадат. Тук роля изиграва психологическата война, като Кабаяма нарежда се изгори селото в Йомитан пред погледа на защитниците на Закими. Японската армия се разделя на две, една част отива в морето, а друга се движи по сухопътните линии, за да нападне Наха от юг. Сухопътните сили минават през огромния замък Урасое, обират каквото има, запалват храма и продължават към Шури, оставяйки огнена следа навсякъде след себе си. Контролът и защитата започват да се пропукват.
Последният опит на генерал Геку Юекута е да спре нападателите на стръмния каменен мост Тайхей близо до Тайрабаши. Той обаче успява да събере само 100 верни войника, който нямат никакво решение за стрелбата с аркебузи. Пред погледа на много ранени, самураите обезглавят един от офицерите и преследват всички останали. Никой не е виждал подобни брутализми във война. От изток по крайбрежието, японската флота няма такива успехи. Опитите да се завладее Наха са посрещнати за първи път с артилерийска стрелба. Крепостта разполагала с достатъчно оръдия, за да удари лодките на противника и да охлади страстите за навлизане в директен двубой. Около 3000 човека там отблъскват противниковите кораби. Нападателите отстъпват.
Това обаче не означава, че целта не е постигната, събирането на толкова хора на едно място в Наха означава, че централният замък е оголен. Кралят ще посрещне тази грешка и ще плати горчива цена за нея. На 4 май сухопътните сили на Шимазу се движат напред към възвишението към червения дворец. От време на време спират похода, за да изпратят само артилерийски огън. Аркебузите работят изключително отдадено в това отношение и държат противника на безопасно разстояние. Стълбите се поставят върху стените и самураите започват да прескачат и да развяват катани. Никой не успява да се измъкне от кървавата баня, но пък трябва да споменем геройството на местните жители. Те знаели, че нямат много шансове срещу професионална армия, не можели да боравят с мечове или да изпълняват сложни военни маневри.
Въпреки това разполагали с нещо друго – познания за природата. Ето защо при обявяването на тревога и при подготовката за нападение, същите се отправили в джунглата и започнали да събират богато количество отровни хабу змии. Събират ги в кошове, като се смята, че са търсили с дни. Огромното количество е разхвърляно по пътя, за да остави следите си. Веднъж ухапан, човек не може да противодейства по никакъв начин и умира в рамките на минути. При преминаването на крепостта, самият Шо Ней излиза, за да се предаде и да спре клането. С малка част от своите поданици, той официално дава кралството си в ръцете на Япония. Последната стъпка остават защитниците на Наха, които не са защитени от сухопътно нападение.
Бившият вече владетел нарежда на Наха да пусне корабите, защото няма смисъл от повече кръвопролития. Шо Ней заминава като външен съветник на Сатсума и играе ролята на заложник. През 1611 г. провинцията изпраща нов владетел на острова. Малко след това отново се сменя владението в Япония и Шо Ней получава правото да се завърне в кралството си като владетел, но преди това му се налага да се закълне в една от най-унизителните клетви, че ще бъде винаги феодал на лорда на Сатсума. Междувременно капитан Кабаяма оставя част от оцелелите си войници на новата територия и си тръгва. Самураите ще бъдат окупатори на новата територия и ще поддържат мира.
Династията Минг в Китай знаела какво се случва и въпреки това потърсили шанса да изготвят нови търговски сделки. По закон търговията между Япония и Китай е забранена, но Окинава е един доста добър компромис за всички. В следващите 3 десетилетия, когато китайски кораби акостират, самураите се прибират в джунглата и стоят там, докато китайците не си тръгнат, сделките се провеждат и след това се връщат обратно. Този цирк продължава до 1644 г., когато манджурите свалят от власт династията Минг. Следващата цел е да прекъснат отношенията с Рюкю. Китайците възстановяват връзките с притока на династия Цин.
Скоро ще се появи китайски представител, който ще бъде поканен директно в замъка Шури, а това ще ядоса още повече японците, които веднага ще изпрати нови сили за въдворяване на реда. Рюкю съществува до 1879 г. и ще бъде анексиран като префектура Окинава. С това всички следи на Рюки приключват, езикът и културата се заличават. Процесът продължава до Втората Световна война. После остава под контрол на САЩ до 1972 г. и след това се връща на японците. Окинава днес продължава да е японска територия, която може да изненада мнозина с много интересни качества и възможности.
Снимки: Wikipedia
