Димитър Димов – перото, което изпревари времето си и запали една невиждана критика
Какво излиза в съзнанието ви, когато чуете името Димитър Димов? Подозираме, че това ще е „Тютюн“. Романът се оказва най-голямото проклятие на Димов, но ще открием, че като много други колеги, неговата личност преминава през редица метаморфози, преди да започне да създава шедьовър след шедьовър. Димитър Димов е роден в Ловеч на 25 юни през далечната 1909 г. Семейството му е интелигентно, баща му Тотю Димов Димов е родом от Габрово и офицер, който загива в Междусъюзническата война. Вторият му баща също е военен, но така и не успява да запали страстта към пагона в доведения си син. През 1944 г. Димов е мобилизиран в Беломорието и с това приключва своята военна кариера. Литературата и любовта към писането идва с помощта на неговата майка – Вени Харизанова. Тя обръща много внимание на малкия Митко още в училище.
Семейството се мести в Дупница, а в последствие и в София. Интересите на младежа са към ветеринарната медицина, като след това се мести да следва една година право, но изучаването на закони не му се струва толкова интересно. През по-голямата част от времето си, Димов работи като областен ветеринарен лекар и микробиолог. През 1943 г. заминава на специализация в Испания. Следва развитие в тази кариера, като през 1946 г. е доцент в Пловдив, след това е доцент и в Селскостопанската академия. Малко по-късно получава и титлата професор. Освен литературата, това е човек, който се развива в областта си и има над 20 научни труда, свързани с естеството на ветеринарната медицина.
Едва през 1942 г. започва да пише разкази за различни издания. Впрочем малко след смъртта му, са открити още два незавършени ръкописа, но ще стигнем и до тях. В литературата, както и във всяко друго изкуство е необходима една капка философия. За Димов тя идва от хора като Фройд и Ницше и много често ще се разпознае влиянието им по страниците. Впрочем в този период се оказва, че философията работи активно, дали за търсенето на отговори, изразени в двете големи човешки трагедии в света, или просто, за да бъде пристан на всички терзания на европейския човек, който между другото се смята за мъртъв, след кризата на Европейската наука.
И докато на запад има една особена гордост около Щайнбек, то в България имаме автора на „Поручик Бенц“, където Димов описва онези човешки слабости, покорени от фаталната жена. Историята е започната още през 1933 г. и Димов я дописва след 5 години, когато се намира в Бургас.
Не е публикувана и последното копие отива при Димитър Чилингиров. По негово настояване, книгата се отбелязва като публикувана през 1939 г. Като много други творци, той търси вдъхновението и връзките на живота в своите любими философи. Докато е на специализация в Испания, не просто прави един специален пробив, но и е оценен от испанските йезуити, като дори е поканен в тяхната резиденция в Толедо.
Именно там изследва малко повече идеите на католицизма, за да може много по-късно да създаде романа „Осъдени души“. Ако искате да потърсите ирония в творчеството на Димитър Димов, неговото описание на Испанската гражданска война в съчетание с любов и трагедия между двама души, до днес описва много по-точно и красиво действителността на Испания, изпреварвайки значително дори някои испанци. По време на гражданската война и самият Оруел е разказвал истории и описвал начина, по който хората се движат.
При завръщането си от страната, Димов ще остави 4 пътеписа. След като започнахме неговата история с „Тютюн“, нека продължим с него. През 1952 г. е официално предаден и пуснат в продажба. Книгата, която в най-чистия си вид е изключително красива и днес не би успяла да разгневи абсолютно никого, тогава се е превърнала в анатема.
Някои от близките на писателя ще признаят, че всички преработки, обяснение и свободи, които са допуснати в първото издание, скоро се превръщат в едно свирепо копие, което съкращава живота му с поне 10-15 години. Вдъхновението идва от втория му баща, който след приключване на военната си служба ще работи като тютюнев експерт. Първата версия ще изпрати човек в една дълга и необятна разходка зад кулисите на една огромна индустрия, която може да се превърне в печатница за пари и същевременно да създава една съвършена златна клетка.
„Тютюн“ е роман, който изпреварва времето си, но новата идеология не обича конкуренция и разкриването на един по-различен и най-вече капиталистически свят, може да се разглежда като опасност. Самият Юри Безменов разказва много години по-късно, че именно влиянието върху младото поколение ще спечели една много дълга и невидима битка. В един нормален свят, жестоката критика може да се смята за съвършен комплимент, но не и когато същият критик има властта да се разпорежда не само с творчеството, но и с живота на автора. Димов е „мотивиран“ да разшири романа си с още 250 страници, да хвърли повече светлина върху работническата класа и да ни запознае с обикновените отрудени хора, като за някои от неговите герои ще трябва да се родят и още по-добри и извисени опоненти, които не само да понесат новата идеология на страниците, но и да гарантират, че основният му текст ще се остане някъде на заден фон.
Дори назначават литературния критик Яко Аврамов Молхов. Един от много запалените идеалисти, филмов и литературен критик, чийто най-голям страх или поне такъв, който ще открием публикуван е „Възстановяването на капитализма“. Яко Аврамов Молхов по-късно ще избяга в САЩ, а какво точно влияние е имал върху Димитър Димов, никой не може да знае с голяма точност. Една година авторът създава необходимите герои за новата власт и през 1955 г. се пуска в новия си вид. Заснетият филм е по допълнителните издания, докато истинският се пази в архивите и се връща обратно едва през 1992 г. И до днес е преведен на повече от 30 езика, като всеки има достъп и до двата варианта. Макар и никой да не вижда щетите, писателят се променя и вече взима бележка, ограничавайки себе си върху какво точно да пише и още по-важното – как да го пише. Истината е, че това интелектуално престъпление никога няма да се заплати.
Стореното от тогавашните критици е пример за ограничаване на интелектуалната свобода, който в последствие ще се стовари и върху много други творци, но наказанието при този писател е емблематично. В личен план можем да смятаме Димитър Димов за абсолютен бохем. В целият си живот има няколко съпруги, както и още много други любови, които обаче не остават много известни. Първата съпруга се казва Нели Доспевска и с нея бракът се случва на шега. След връщането от Испания, Димов я чака на среща пред черквата в Дупница и там прави предложението си за брак. Втората съпруга е актрисата Лена Левчева, която ще изиграе Ирина във филма „Тютюн“ и очевидно се справя повече от добре, но Невена Коканова получава правото да излезе на сцената.
Лена получава нещо много по-добро, съпруг и макар бракът да е кратък, дамата започва да пише поезия – артистите често имат склонност да се заразяват с вдъхновение, освен любов. Третата съпруга се казва Лиляна Бушева, тя се омъжва за Димов, въпреки постоянните шушукания е, че с около 22 години по-млада от него. В това отношение не трябва да забравяме, че писателят отдавна е усвоил някои от основните пороци, не е посегнал към алкохола, но пуши страстно и злоупотребява много с кафето. В следствие на преживяния стрес, както и емоционалната въртележка, която печели със своето творчество, умира на 1 април 1966 г. на летището, прибирайки се за България.
Без съмнение с Димов си отива един дъх на литературна свобода. Творческата такава е задължителна и не трябва да робува на никого, но въпреки това, когато една критика бъде отправена, противно на мнението на масата, че например „Тютюн“ се е превърнал в роман, който печели читатели от цял свят и не робува на наложена идеология, категорично променя и самото изкуство, като не го подобрява, а само го влошава. Цензурата не обича правото на отговор, но така или иначе имате свободата да откриете всички варианти на книгата и да изберете това, което ви допада най-много.
Снимки: Wikipedia
