Тежестта на короната: Франц Йосиф – най-обичаният Хабсбург
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През XI в. господарите на замъка Хабихтсбург („Ястребовият замък“) полагат основите на една от най-дълго управлявалите династии в Европа. Те остават известни в историята като Хабсбургската династия и техните лични взаимоотношения, политически желания и военни сблъсъци неведнъж прекрояват картата на Европа. Родът им дава и най-голям брой владетели на Свещената Римска империя, като негови представители я оглавяват в периода от 1438 г. до 1806 г. (бел. а. с изключение на краткото управление на съпруга на Мария Тереза – Франц Стефан Лотарингски). Фамилията за първи път засилва влиянието си по време на управлението на император Максимилиян I (1493 – 1519), който чрез поредица от династични бракове създава най-голямата империя в тогавашна християнска Европа.
Делото му е продължено от внука му – Карл V (1519-1521), като след абдикацията му родът се разделя на два големи клона: австрийски и испански Хабсбурги. През следващите десетилетия австрийските представители на рода влизат в поредица от тежки военни кампании срещу Османската империя, а от началото на XVIII в. стават единственият представител на рода. Френската революция и Наполеоновите войни раждат един нов период в историята на Европа – епохата на национализма. В средата на XIX в. поредица от национални революции разтърсват старите режими и разклащат властта на кралските династии. За да оцелеят в тази напрегната ситуация, австрийските Хабсбурги се нуждаят от млад и силен владетел, който да ги извади от кризата и те го откриват в очите на Франц Йосиф.
Освен че е най-дълго управлявалият владетел на Австрия, той е и шестият най-дълго управлявал монарх в цялата световна история. Докато е на власт държавата му преодолява „Пролетта на народите“ (1848), претърпява сериозен неуспех срещу съседна Прусия, от който се ражда компромисната дуалистична империя Австро-Унгария, а накрая влиза гръмко в Първата световна война (1914-1918), обявявайки нейното начало. Описват го като изключително чаровен и интелигентен мъж. Франц Йосиф бил умел в преценката си за хората, а в държавен план, разчитал силно на феноменалната си памет. За хората около него, той е образец на акуратност, достойнство и справедливост. За сметка на тези си качества, той трудно делегирал права. По време на управлението си той поставя изцяло под свой контрол външната политика, а във вътрешно политически план се ръководи от умерено-консервативните си възгледи.
Раждането на Франц Йосиф на 18 август 1830 г. е голяма радост за целия род. Дядо му, Франц I (1792 – 1835) е първият император на Австрия и с нарастващо притеснение следи бъдещото унаследяване на своя престол. Първородният му син и негов пряк наследник – Фердинанд I е епилептик, който притежава благ характер, но не е способен да управлява адекватно. Втори по линията на унаследяване е третият му син – ерцхерцог Франц Карл, но той се интересува повече от изкуство и култура, отколкото от държавните дела. Така малкото бебе, което е първородното дете на Франц Карл и съпругата му – принцеса София Фридерика Баварска, още с появата си на бял свят започва да се счита за бъдещ потенциален наследник на австрийския престол. Когато е на 5 години, дядо му умира.
Тогава майка му – София, която е интелигентна, красива и властна жена насочва цялата си енергия и амбиции върху обучението на своето първо дете – Франц Йосиф за бъдещ император. Тя води стриктен дневник през целия си живот, който е изключително важен източник за историята на бъдещия владетел. София описва в детайли всеки момент от физическото и интелектуално израстване на сина си и в един момент целия двор започва да се обръща към него с прякора „малко божество“, а семейството му му казва на галено – „Франци“.
През първите години Франци е под грижите на своята бавачка – Луиз фон Щурмфедер, която нежно нарича „ая“ и която му внушава уважение към католическата църква. След това програмата му, съставена от майка му София и канцлера Метерних, постепенно става все по-строга и натоварена и се състои първоначално от 18, а впоследствие от 50 часа седмични упражнения по филология, математика, физика, история, география и физически упражнения. От въпросните часове най-голяма тежест са тези по езиците. Момчето започва първо да изучава немски и френски език, който е езикът на дипломацията в онази епоха. След това към тях се добавят уроци по чешки, унгарски, италиански и полски език.
Отделно от шестте говорими езика, Франц Йосиф изучава и въведение в латинския и старогръцкия език. На второ място в неговата образователна програма са физическите упражнения, които включват гимнастика, плуване, фехтовка, яздене и танци, заедно с уроци по военна подготовка. Едва на 13 години, Франц Йосиф става полковник на трети австрийски полк. Така детството му остава белязано от непрестанно учене, пълна липса на свободно време и никакво пространство за развитие на въображението.
Амбицията на майка му е подложена на тест през 1848 г., когато избухва Австрийската революция, която се състои от няколко отделни национални бунта. Цялата държава гори от вълнения на териториите на Унгария, Чехия, Хърватия, Войводина, Трансилвания, Словения, Ломбардия и Венеция. Франц Йосиф е изпратен на фронта като част от армията на маршал Йозеф Радецки, докато императорската фамилия се оттегля от Виена в двореца в Оломоуц. Именно там започват дебатите около това, кой да бъде следващия император на Австрия. Тук огромна роля изиграва влиянието на принцеса София, която успява да убеди съпруга си да се откаже от короната в полза на сина им – Франци. Идеята престола да премине в млад и обещаващ наследник също така целяла да успокои националистическите вълнения в империята.
Така на 2 декември 1848 г. Франц бил коронован за австрийски император под името „Франц Йосиф“ – комбинация от имената на дядо му и на известния „император на народа“ от XVIII в. – Йозеф II. Зад 18-годишният младеж обаче стояли старите консервативни сили, които го били издигнали на власт. Това бързо станало ясно, тъй като революцията била жестоко потушена, а лидерите й били екзекутирани, осъдени на доживотен затвор или прогонени в изгнание. Така още с възкачването си на престола, фигурата на Франц Йосиф станала изключително непопулярна.
Не закъснял и опита за покушение срещу него, който се случил на 18 февруари 1853 г., когато унгарският националист и шивач по професия – Янос Либени, го намушкал с нож във врата. Благодарение на факта, че Франц Йосиф почти постоянно носел военна униформа, практика, която спазвал през целия си живот, високата и здрава яка предотвратила фаталната развръзка и макар и тежко ранен, императорът оцелял. По-късно, по идея на брата на Франц – бъдещият император на Мексико – ерцхерцог Максимилиян, на мястото на инцидента била издигната катедралата Волвикърч, която може да бъде видяна и днес на булевард Рингщрасе във Виена.
Освен с този инцидент, първите години от управлението на Франц Йосиф са белязани от неговата неопитност, влиянието на други политически фигури върху решенията му, включително и въздействието на майка му и вземане на редица необмислени решения. Новият владетел постоянно отлага приемането на конституцията. Според вижданията му либерализма и откъсването от феодалната власт са равнозначни на заплаха за престола. През първите години от своето управление Франц Йосиф засилва и влиянието на католическата църква както в правосъдната система, така и в образователната.
Най-голямата му грешка във външнополитически план е обявяването на неутралитет по време на Кримската война (1853-1856) като по този начин обръща гръб на верния си съюзник – Русия. През 60-те години на XIX в. е нанесен и втори тежък външнополитически удар върху Австрийската империя, когато от нея са откъснати североиталинските територии, вследствие на неуспеха по време на Втората италианска война за независимост, известна като „Рисорджименто“ (1859).
Въпреки тези неуспехи, някои и в личен план, тъй като едно от италианските сражение е водено лично от Франци, който показва своята липса на практически умения на бойното поле, австрийският император започва да се еманципира и настоява само той да води външната политика на страната. Редно е да се отбележи, че той полага огромни усилия и винаги чете задълбочено всяка кореспонденция или доклад, свързани с външнополитическата обстановка.
Въпреки тази отдаденост и прецизност, неуспехите продължават да преследват страната. Един от главните въпроси е свързан с Германия. Франц Йосиф е искал да обедини териториите й под своя власт, но се сблъсква с изключително силния за онова време претендент – Прусия. Развиват се идеите за пангерманско обединение на Германия под властта на Хабсбургите и малогермански съюз, ръководен от Прусия. Сблъсъкът е неизбежен и става през 1866 г. по време на Австрийско-пруската-италианска война, известна още като „Седем седмичната война“. Макар изходът от конфликта да е победа за Прусия, няколко години по-късно двете държави скрепяват взаимоотношенията си чрез „Съюза на тримата императори“, към който се присъединява и Русия.
Освен намаляване на външнополитическия престиж на Австрийската империя, загубата от Прусия, води и до увеличаване на напрежението вътре в границите на държавата. Виждайки слабостта на военната машина, представителите на унгарския елит виждат удобен момент да завършат започнатото по време на „Пролетта на народите“. В този напрегнат момент се проявява далновидността на Франц Йосиф, който се съгласява на т.нар. „компромис“ или създаването на дуалистичната монархия Австро-Унгария през 1867 г. Това е своеобразен съюз между двете държави, начело на който стои един държавен глава – император Франц Йосиф, води се единна външна политика и се поддържа обединена армия.
Съществуват обаче две столици – Виена и Будапеща и два управляващи парламента. Друга важна стъпка в подобряване на вътрешната политика в държавата са първите крачки към установяване на конституционна монархия. През 1867 г. Франц Йосиф утвърждава „Закона за представителство на народите в империята“. С него се полагат основите на гражданските права в империята, установява се сферата на дейност на Райхсрата (парламента), уточняват се основните параметри на изпълнителната власт и се предвижда създаването на върховен съд на империята. Франц Йосиф обаче си оставя вратичка в тази т.нар. „конституция“, запазвайки си правото да назначава хора на позиции в централната администрация и да налага вето на законите. Така правителството продължава на първо място да е отговорно пред държавния глава, а не пред парламента, тъй като той можел да го разпуска по свое усмотрение.
От 60-те години на XIX в. най-голям напредък в положителен план се забелязва в развитието на икономиката и културата. Средната класа става все по-заможна, а индустрията започва да се развива с по-бързи темпове. Едно от най-главните предизвикателства си остава баланса в многонационалната му държава. Макар да става дуалистична монархия, това не премахва като с магическа пръчица националистическите проблеми в империята. Унгарската половина на държавата започва процес на налагане на унгарския език в своите предели. Чехите, като трета националност в държавата, се надяват да получат същото като унгарците, но „бохемският компромис“ остава само мираж.
Франц Йосиф се възползва от разпадането на Османската империя и откъсва своя дял от „Болният човек на Европа“, включвайки през 1878 г. в пределите си Босна и Херцеговина, вследствие на решенията на Берлинския конгрес. С това обаче многонационалната обстановка в Австро-Унгарската империя само се усложнява. Съвременниците на Франц Йосиф обаче винаги отбелязват неговото еднакво отношение към отделните нации. По време на управлението си той не толерира нито една повече от другата и дори променя възгледите си по отношение на религията, позволявайки известна свобода на отделните вероизповедание, включително на исляма и юдаизма.
Сферата от живота на Франц Йосиф, която най-силно страда от неговата отдаденост на държавните дела е личната. Когато е на 23 години, майка му София решава да се намеси и в избора му на бъдеща съпруга, уговаряйки съюз с братовчедка му – Хелена, дъщеря на баварския херцог Максимилиан Йозеф и съпругата му Лудовика Баварска, която е сестра на София. По време на срещата им в курорта Бад Ишъл, Хелена е придружена от майка си и по-малката си сестра – Елизабет, към която всички се обръщат с галеното име „Сиси“. Франц Йосиф се влюбва от пръв поглед в 16-годишната Сиси и за първи път се противопоставя на майка си. Двамата сключват брак на 24 април 1854 г. в църквата „Св. Августин“, във Виена.
Елизабет е не само една от най-красивите жени на времето си, но е и дарена с буден ум. Макар Франц Йосиф да е силно влюбен в съпругата си, бракът им не е от щастливите. Сиси трудно преживява строгите порядки на хабсбургския двор и тежките взаимоотношения със свекърва си – София, която иска да поеме пълен контрол върху бъдещите им деца, отнемайки ги от грижите на майка им почти веднага след раждането им. Първородната им дъщеря София умира още като бебе, а първородният им син и бъдещ престолонаследник се самоубива години по-късно, вследствие на любовна драма. Двамата имат и още две дъщери – Валери и Жизел, с които Сиси не изгражда силна връзка. След смъртта на сина си през 1889 г., Елизабет започва да носи постоянен траур, а загубата слага окончателен край на взаимоотношенията между двамата съпрузи. Близо 10 години по-късно, по време на една разходка, тя е убита от анархиста Луиджи Лукени.
Смъртта на единственият син на Франц Йосиф, остава въпроса за унаследяването на австро-унгарския престол отворен. Следващият претендент за него е ерцхерцог Франц Фердинанд, най-големия син на брата на Франци – Карл Лудвиг. Отношенията между Франц Йосиф и Франц Фердинанд не са от най-добрите. Императорът отказва да приеме брака между ерцхерцога и графиня София Потек, заради ниското й потекло и когато най-накрая го благославя е само с изричното условие, че ако имат деца, нито едно няма право на претенции към престола.
Когато на 28 юни 1914 г. пристигат новините за атентата в Сараево, където Франц Фердинанд и съпругата му са убити, Франц Йосиф приема това като директно посегателство върху Хабсбургската династия и обявява война на Сърбия, с което се поставя началото на Първата световна война. Някои изследователи смятат, че това е погрешно решение, взето от един мъж на преклонна възраст, който няма ясна представа за последиците от действията си, докато за други, това е типична реакция на един консервативен владетел, за когото родът е на първо място. Франц Йосиф така и не доживява да види последиците от своите действия. Той издъхва на 21 ноември 1916 г., на 86 годишна възраст, вследствие на усложнения от пневмония.
Когато умира след 68-годишно управление, Австро-Унгария губи един от своите стожери и нейното разпадане е само въпрос на време. Стотици го изпращат на погребението му и се сбогуват с любимия си император. Неговата смърт бележи края на една цяла епоха. Както споменава в едно от писмата до майка си: „Ако целия свят е срещу теб и ти нямаш нито един приятел, шансовете ти за успех са нищожни, въпреки това ти трябва да продължиш да се бориш, да изпълняваш дълга си до край, а накрая да загинеш с чест.“
Снимки: Wikipedia
