Великите военни изцепки: Китай на война с врабчетата
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
За никого не е тайна, че тоталитарните режими са особен случай в човешката история. Оформени около някакъв култ към личността и/или идеология, този тип управление ражда „забележителни“ достижения на човешката мисъл. Когато подобни режими управляват в ограничени по размер държави, ефектът от тях е по-скоро комичен за външните наблюдатели. Така например, в централна Азия има случаи на кръщаване на месеци на президентската майка или замяна на Хипократовата клетва с клетва към държавния глава. Когато обаче диктатурата на пролетариата плъзне в големите световни сили, бъдещето започва да изглежда мрачно погледнато и отвън. Въпреки това, има такива куриозни моменти в историята на държави като Китай, които, подобно на сладко-киселия сос, оставят множество разнородни усещания у читателя.
В хода на Втората световна война, Китай изживява последния етап от дълъг процес на военно-политически катарзис, започнал още с установяването на републиката през 1912 г. Между 1912 и 1949 г., Китай преживява граждански войни, бунтове, епидемии, кърваво японско нашествие, частична окупация от СССР, намеси на Великобритания и САЩ и разбира се, своя собствена, комунистическа революция, ръководена от Мао Дзъдун. Към началото на 1950-те, Китайската комунистическа партия е установила пълен контрол над Поднебесната империя с изключение на о. Тайван, където правителство в изгнание, подкрепяно от САЩ, продължава да се обявява за истински наследник на китайската република.
Корейската война (1950-53 г.) изправя Китай срещу САЩ и показва колко болезнено изостанал е Китай по отношение на технологии и икономика в сравнение с „прогнилия капиталистически“ Запад. С тази слабост на ум, през втората половина на 1950-те, Вождът Мао обявява нова програма – т. нар. „Скок напред“, който трябва да доведе до изграждане на зрял социализъм в Китай и да подготви нещата за налагане на така жадувания завършен комунизъм. Сходно подскачане на икономиките е наченато и в Европа под диктата на Хрушчов, който не иска да изостава от своя китайски колега по отношение на индустриалните инициативи. Дори малка България прави опит да скача под наставленията на Тодор Живков.
И така, докато пролетарите от цял свят подскачат, Мао доразвива своята концепция за модернизация, обявявайки и други програми, свързвани с предполагаемото подобряване на човешкия живот в страната му. Селското стопанство е оценено като крайно проблемно. Поради тази причина започва кампания за масово обезлесяване с цел създаване на нови обработваеми площи, безконтролно използване на пестициди и вкарване на най-престижните земеделски практики, разработени от съветските агроинженери през 1930-те години. Освен всичко останало, Мао обявява открита война на четири животински вида, определени като гибелна заплаха за китайците и селското стопанство – комари, плъхове, мухи и…врабчета. Ако за първите три вида животни има определена логика – преди всичко разнасяне на болести, враждата с врабчетата е малко по-сложна за обяснение. Това не означава обаче че такова липсва.
Светли умове на китайската биология и агрономия, достигат до съмнителния извод, че всяко врабче в Китай изяжда по 2 кг посеви на година. Умножено по няколко милиона, тази бройка показва чудовищните щети в порядъка на стотици, ако не и хиляди тонове посеви, които биват унищожени. Врабчетата, очевидно, обричат китайския народ на гладна смърт – както би казал Катон Стария, Passer montanus delenda est или по нашенски – врабчетата трябва да бъдат унищожени.
През 1958 г., врабчетата са обявени, буквално, за питомци на капитализма и враг на китайския народ. Започва войната на китайския народ с врабчетата. Пекински официоз прокламира „Нито един войн не ще бъде изтеглен от полесражението! Всички трябва да се включат в борбата усърдно и безстрашно! Трябва да действаме с безкомпромисността на революционери!“ Общо, за борба с врабчетата са мобилизирани 3 000 000 души – войници, полицаи, държавни служители и деца от различни училища, както и хора от провинциите. За сравнение, това е броят войници, които Прусия използва за да победи Франция през 1870 г. и да обедини Германия. Освен с пушки и прашки, хората се въоръжават и с тенджери и тигани. Защо? Много просто, децата трябва да използват тези своеобразни кречетала, за да блъскат по тях и чрез шума да не позволяват на врабчетата да кацат на едно място и да си почиват.
Тактиката е брутална. Врабчетата са устрелвани от въздуха, тровени, сграбчвани и смачквани или просто не са оставяни да кацнат, докато не паднат мъртви от умора на земята. Хората се катерят по дървета и сгради за да палят гнездата им, да трошат яйцата им или да избиват малките. В национален герой се превръща младежът Ян Се Мун от провинция Юнан. Той издирвал гнезда на врабчета през деня, след което нощем, докато птиците спят, се покатервал и удушавал спящите създания и малките им. Общо, на сметката му са зачислени 20 000 врабчета. Общо, в хода на кампанията над 340 000 врабчета са избити в Пекин и общо над 4 000 000 в Китай – всичко това по китайски данни, цитирани същата година в списание Time.
Кампанията е оценена като велика победа на човека над дивата природа. Това, обаче не означава, че войната е приключила. Ефектът от „Великата кампания срещу врабчетата“, както става известна, излиза наяве през 1959 г. Както е предупреждавал орнитологът-дисидент Цзо Син Чен, избиването на врабчетата ще има кошмарен за хората ефект върху насекомите. Комари, мухи и скакалци увеличават популацията си в грандиозни размери само в рамките на две години. Именно последната напаст се стоварва със страшна сила върху китайското земеделие. Ефектите са чудовищни. В комбинация с безогледното използване на пестициди и обезлесяването, ефектът от избиването на врабчетата и скока в популацията на скакалците, предизвиква колапс на селското стопанство.
Между 1959 и 1961 г., Китай е обхванат от масов глад, за който спомага и вноса на съветско аграрно „ноу-хау“. В самата СССР псевдонаучните теории на съветските ботаници, предизвикват Глодомора в Украйна (съчетано и с безогледния износ на украинско жито по заповед на Сталин – б.а.). В Китай съвкупността от издънки и псевдонаука, води до смъртта на между 15 и 45 000 000 души, наричана от историците „Велик Китайски Глад“ И така, нека обобщим „Велик скок напред“ -> „Велика кампания срещу врабчетата“ -> „Велик китайски глад“. Парадоксално, пощурелите от глад китайци се нахвърлят отново върху птиците, погубвайки още стотици хиляди животни от най-различни видове. Това, на свой ред, води до ново увеличаване на насекомите и задълбочава кризата с глада.
В тази ситуация, страната е изправена пред колапс. За да спасят остатъците от реколтата, китайците пренасочват усилията си за борба със скакалците. Междувременно, врабчетата са извадени от „Черния списък“ на вредителите и са заменени с бълхите. Тъй като става ясно, че щетите върху популацията на врабчетата са необратими, Китай се вижда принуден да внесе врабчета от СССР – според някои източници около четвърт милион животни, с цел обновяване на популацията.
Изпратените да се справят със ситуацията лекари са поставени под стриктен държавен надзор и им е забранено да използват „глад“ като причина за регистрираните смъртни случаи. Междувременно, Мао е принуден да се отдръпне от пълния контрол на страната и да позволи на свои заместници да поправят последиците от кризата. През 1966 г., обаче, Мао се завръща с нова грандиозна програма – „Великата културна революция“ – която всъщност се изражда в десетилетие на чистки срещу идеологическите опоненти на маоисткия режим. В крайна сметка, смъртта на Мао през 1976 г. слага край на поредицата Велики безумия. Начело на страната застава реформаторът Дън Сяопин, който реформира земеделието и индустрията по капиталистически образец и полага основите на съвременната китайска икономическа доминация.
Снимки: GettyImages, TheWorldofChinese, ChinesePoster
