Спортни хроники: Стоичков и Ромарио ли? Даже Кройф си затваряше очите за техните лудории

Изминаха 20 години откакто Христо Стоичков си тръгна от голямата игра, но сприхавият българин с безпощадната левачка продължава да е гордо развятото знаме на българския футбол. Дали ще забавлява милиони от студиото на канала TUDN, където от години работи Камата, дали ще дава съвети на ръководството на Барселона или ще взриви социалните мрежи с „Там – на „Сухата река“, настана гробна тишина“ след вечното дерби, Ицо продължава да си е същият феномен, какъвто беше и като играч.

В началото на февруари тази година лошото момче на футбола ни навърши 55. Вероятно годините са го направили по-мъдър, въпреки че невинаги изглежда да е така. Но Стоичков няма да се промени. Няма за кога, а и не го иска. Не го искат и хората, които най-много го обичат, уважават и ценят. 

Един от тях е бразилският гений Ромарио, с когото навремето сформираха футболен тандем-шедьовър в Барселона на Йохан Кройф.

Роден само седмица преди Камата в края на януари 1966-а, за Ромарио също не можем да си кривим душата, че като играч е бил с благ характер и душа-човек. И до днес има негови съотборници от „селесао“, които биха казали без грам притеснение: „Падаше си малко задник“, след което обаче обезателно ще последва пояснението, че е бил и голям играч. Някои неща няма как да бъдат пропуснати независимо от контекста.

Твърди се, че с Бебето били толкова скарани на световното през 1994-та, че не си обелили и дума в Щатите. Но нима това попречи на „селесао“ да вдигне купата?

Но имаше и хора, които бяха влезли дълбоко под кожата на бразилеца и които му бяха като братя. Един от тях беше Христо Стоичков. А бразилско-българският тандем бе същевременно толкова еднакъв и толкова различен. Толкова изразителен на терена и толкова неразгадаем в живота…

Ицо беше балканско куче, каталунски бик, световен звяр готов да разкъса всеки съперник след светкавичен спринт и поразяваща левачка. Ромарио пък беше космополитно художествено допълнение на незабравимия дует.

Бразилецът превръщаше футбола в шедьовър. След мачовете не се анализираше играта му, а се разглеждаше творбата му. Само метър и 68 над тревата и леко квадратен, Ромарио не вдъхваше респект у съперниците си, които се изправяха срещу него за първи път. Но само до момента, в който топката попаднеше в краката му. В тях, в краката, се беше вселила магията. Два крака под възширокия таз, категорично отказващи да се подчинят на невъзможното.

Но Ромарио имаше тази склонност и можеше да откаже да се подчини на каквото и да си науми. Даже и на Кройф.

Холандецът беше суров и безкомпромисен водач, но се опитваше да намери ключа към сърцата на опърничавите си звезди. Изтърпя Ромарио обаче само година и половина.

Бразилецът ненавиждаше думата „дисциплина“ и в един момент това преля чашата.

Олег Саленко, който се засече с Ромарио в Испания през 90-те, си спомня: „Ромарио лесно можеше да проспи тренировка. Не го притесняваше да каже на Кройф: „Не си ми баща, така че не ми дреме за какво ми бучиш.“

Игор Корнеев, който пристигна в Барселона, за да запълни вакантното място на легионер след напускането на южноамериканеца, добавя още интересни щрихи: „Неговото кредо беше: „Не тренирам, а играя“. Колкото и да е странно, този подход при него сработваше. Тайната на Ромарио се криеше в невероятната му физическа сила. Не можете да си представите мускулите на краката му. Контузиите направо бягаха от него. Интересно е, че Ромарио не пиеше. Е, не можеше да заспи в полунощ, но не си позволяваше и капка алкохол.“

Всичко беше перфектно, колкото и кратко да беше. Просто българо-бразилското дуо бе така виртуозно и гениално.

Известният агент Шандор Варга има своята история за двамата велики. Твърди, че я знае лично от Кройф: „Преди най-важните домакински мачове на Барселона Стоичков и Ромарио бягаха от лагер на тима и отиваха в нощния клуб „Up and Down“. Двамата имаха един и същ агент – Мингея. А неговата задача беше да ходи там и да ги измъква навреме. Какво означаваше навреме ли? Нито твърде рано, нито твърде късно. Хем да имат време да се потъркалят в джакузито и да разпуснат, хем да не се напият. На следващия ден излизаха на терена и вкарваха по няколко гола. Кройф си затваряше очите за техните лудории и агентът контролираше всичко. Това беше като малка тайна.“

Тази година и половина на Ромарио в Барса беше най-добрият период в кариерата му, въпреки че на финала в Шампионската лига през 1994-та каталунците отстъпиха с 0:4 на Милан на Капело.

Куман беше третият чужденец на терена, а ако Кройф беше пуснал Лаудруп да подкрепя Ромарио и Ицо и да достигат повече топки до тях, резултатът можеше и да е различен. Но – минало свършено. Каквото – такова.

Тежката загуба обаче не променя факта, че за малкото време заедно двамата сформираха убийствен тандем и се радваха на уникално приятелство.

„Той обичаше парите, семейството и плажовете – казва Камата. – В същото време Ромарио не пиеше и не пушеше. Беше страхотен професионалист. Игра толкова дълго, защото гените му са уникални.“

Уникални бяха, разбира се. Как иначе двата расови коня от двата края на света щяха да препускат един до друг и да се уважават толкова дълбоко.