Николай Лилиев – една птица в нощта

На улица „Петър Парчевич“ № 38 в Стара Загора се намира една къща, която през 1998 г. става паметник на културата от национално значение. Тя е известна като Лилиевата къща, а в нея се ражда (на днешната дата) и отраства авторът на тези редове:

Заслушан в смътните слова
на полунощ, която гасне,
по твоите следи неясни
в притома тръпна и зова:

— Луна, яви се възвисена
и в моята душа всели
привечерния здрач на Сена
и тишината на Ньойи!

Че роб на сила непозната
(кога и как съм завладян?)
аз бродя в своя друм, пиян
от виното на самотата.

„Заслушан в смътните слова“ Николай Лилиев пише през 1912 година – когато е на 27. Може би последният стих от произведението не е никак случаен. Николай е част от род на учители и свещеници, но още от малък остава кръгъл сирак – баща му умира през 1890 г., а майка му през 1900 г. Така попада под грижите на жени, което, предполага се, дава на перото му тази сърцераздирателна нотка.

В образователно отношение, той учи първо в родния си град, а след това – в търговска гимназия в Свищов, която завършва през 1903 г. По-късно, през 1905 г., благодарение на покровителството на сестра си Божанка Чакърова и нейният съпруг, Лилиев е студент по литература в Лозана, Швейцария, в продължение на 3 семестъра.

Литературните си интереси Николай проявява още като ученик. В двете години между завършването на гимназията и заминаването му в Швейцария той работи като чиновник в земеделската банка в Стара Загора и има две пародии в сп. „Българан“, които подписва с инициали. Но заради поетическите си наклонности, в същия период се среща и с Димитър Подвързачов – към края на 1903 година. Това познанство ще премине в покровителство малко по-късно.

Докато следва зад граница, той пише и изпраща стихотворения на списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“, които подписва с името Михайлов. В крайна сметка обаче се завръща в родината поради липса на пари и тук започва интересната за един поет работа – счетоводител в дъскорезната работилница на Сребърникови в Долна баня, село в подножието на Рила. Този период обаче е много важен за изграждането му като творец.

Лев Толстой и Владимир Чертков, лидер на толстоизма като движение и редактор и издател на произведенията на Толстой

Лилиев се увлича по толстоизма заедно със своя съквартирант и в Долна баня се запознава със С. Ничев – основал толстоистка комуна там. Сред новите му запознанства на това уединено място са и Боян Пенев, Владимир Василев и Димчо Дебелянов.

Мести се в София, където преподава в Трета мъжка гимназия. Именно тук, заедно с Дебелянов, са под крилото на Димитър Подвързачов, на когото Лилиев посвещава различни периодични публикации и книгите „Птици в нощта“ (от която е и стихотворението по-горе) и „Стихотворения“.

Като майка разтвори
кадифяната си пазва,
искам румени зори
да съзра от твойта пазва.
Моят горък ден залязва,
аз съм беден и самин,
всеки лист ми сякаш казва:
— Ти си беден и самин.

Това е първият от два куплета на стихотворението „An die Natur“ („Към природата“), публикувано в сп. „Съвременник“ № 2. Под него авторът за първи път използва псевдонима си Николай Лилиев, който му дава редактора на списанието Г. Бакалов. Неговото истинско име е Николай Михайлов Попиванов.

Подвързачов, както и Дебелянов, публикуват негови стихотворения в „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и други, а в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“ е представен с цели 14 стихотворения. Попиванов печели и конкурс, заради който заминава за Париж, спонсориран от Министерството на търговията, където остава 3 години – до лятото на 1912, малко преди началото на Балканската война.

След войната продължава с литературната си кариера, която е прекъсната единствено от Първата световна война. Негови произведения продължават да се публикуват от Подвързачов, първата му книга – „Птици в нощта“ – излиза в две издания (1919, 1921), а в началото на 1920 г. става съредактор на списание „Златорог“.

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 – 1927 г. Лилиев е първи седнал на втори ред.

Между 1921 г. и 1924 г., докато работи в библиотеките на Виена и Мюнхен, издава и книгата „Лунни петна“, която получава награда от Министерството на просвещението. А след като се връща от странство през есента, става е драматург на Народния театър в София.

Като драматург – от 1924 до 1928 и след това от 1934 до 1960) следва театралните традиции, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов, и е основен двигател за разцвета на българския театър през 30-те и 40-те години. Превежда Шекспир, Расин, Юго, Метерлинк, Хофманстал, а за всеотдайната си работа за институцията през 1952 г. получава званието „Заслужил театрален деятел“.

Но и неговото творчество, подобно това на мнозина, е заклеймено от официалната комунистическа литературна критика. И въпреки че работи за в Института за литература при БАН като академик, повече не пише нито едно стихотворение.