Музикални хроники: Как Def Leppard записаха най-скъпия неиздаден албум в историята
Първият път, когато прочутият композитор Джим Стайнман среща Def Leppard през лятото на 1984 г., той прави сериозна заявка: „Смятам, че можем да направим красива музика заедно“.
Стайнман тъкмо е приел да бъде музикален продуцент на четвъртия албум на Leppard, продължение на хитовия Pyromania, продал 6 млн. бройки.
Наперен и способен музикант от Ню Йорк, Стайнман вече има впечатляваща репутация като създател на един от най-успешните рок албуми на всички времена: Bat Out Of Hell на Meat Loaf.
Композиторът, който почина през миналата седмица на 73-годишна възраст, остава в историята и като автор на хитове на Бони Тайлър и Селин Дион, но не всичките му инициативи са толкова успешни.
Когато пристига в Дъблин да се срещне с петимата от английската глем рок банда Def Leppard, Стайнман изразява голямо желание да съдейства за направата на новите песни и уверява, че много е харесал чутото в демо версиите. Но певецът Джо Елиът си дава сметка, че още на тази първа среща ексцентричният и забавен американец е показал, че е на тотално различна вълна от Def Leppard. Сделката обаче е сключена и тя води до една от най-скъпите грешки, които рокендролът познава.
Само осем седмици по-късно договорът на Стайнман е прекратен и никой от записите, направени заедно с него, не е издаден. Едва когато той е заменен от продуцента на Pyromania Мът Ландж, бандата успява да завърши албума, озаглавен Hysteria.
Какво толкова се обърква? На първо място, Def Leppard изобщо нямат желание да работят с нов човек, а искат да продължат колаборацията с Ландж – допринесъл толкова много за звученето, че групата го смята за шестия човек в състава си. Но през април 1984 г., след като Ландж пише няколко песни за тях в Дъблин, той им признава, че е твърде изтощен, за да изработи още един албум, тъй като е работил с години без почивка и освен за тях, е създал хитови албуми и за AC/DC, Foreigner и The Cars.
Отчаяни, Def Leppard и техните мениджъри започват да обмислят алтернативи, но избраниците им са прекалено ангажирани.
Един от мениджърите, Клиф Бърнстейн, предлага Джим Стайнман, макар че от самото начало съществува основен проблем в това предложение – защото Стайнман е написал песните в Bat Out Of Hell, но всъщност продуцент на този албум е Тод Рюндгрен. „Стайнман не беше музикален продуцент“, разказва Джо Елиът. „Но Клиф беше решил, че имаме нужда от помощ по-скоро за композирането, отколкото за звученето, което беше тотална грешка. Но тогава Стайнман беше единствената ни опция, затова се съгласихме“.
На 11 август 1984 г. Стайнман слага начало на работата с Def Leppard в едно нидерландско студио, а заедно с него е брилянтният инженер Нийл Дорфсман. Тревожните сигнали започват още когато бандата загрява и изсвирва ранна версия на Don’t Shoot Shotgun, която даже още няма припев. Стайнман е доволен и казва „Тази е готова“. „Ама ние дори не сме си настроили китарите“, чуди се китаристът Фил Колън, но Стайнман държи на своето.
Оттам нещата само се влошават. В следващите дни музикалният продуцент предлага заглавия на песните, а от Def Leppard никак не ги харесват – осъзнават, че той си пада повече по театралния рок, докато тяхната същност е различна, те са представители на далеч по-автентична, „улична“ култура. Класовите различия проличават и в идеите му за аранжименти.
За осем седмици са изработени седем песни, повечето от които по-късно все пак влизат в албума Hysteria, но изцяло презаписани и преосмислени. “Със Стайнман песните бяха още в процес на работа”, обяснява Колън. „Звучаха… окей. Но бяхме продали 6 милиона от Pyromania и за наследника му искахме да направим нещо повече, а не по-малко“. „Не искахме втора част на Pyromania, а същински шедьовър откъм композиции и продукция“, добавя Елиът. „Нещо, което да не звучи като останалите неща от 1985 г.“
Но Джим Стайнман просто не разбира Def Leppard така, както Мът Ландж.
“От Мът идваха купища идеи и вдъхновение”, казва Колън. „Това очаквахме и от Стайнман, но не се получи. Записаното просто звучеше като нещо обикновено. Дори беше по-лошо от първоначалните ни демо версии“. По същото време композиторът пише Bat Out Of Hell II и затова даже не отделя цялото си внимание на Def Leppard и не е постоянно с тях в студиото. Това не му пречи постоянно да се глези с храна и да си поръчва щедро от менюто всяка вечер, естествено за сметка на групата.
В един момент Стайнман поставя изискване за по-хубав килим в контролната стая в студиото и тогава на Джо Елиът окончателно му писва. „Преди да сменим проклетия килим трябва да сменим продуцента“, отсича певецът пред групата. На спешна среща между петимата решението е взето и те звънят на мениджърите с конкретната заръка да бъде поправена скъпата грешка.
Така в средата на октомври Джим Стайнман е разкаран заедно с Нийл Дорфсман. Групата привлича друг инженер, Найджъл Грийн, който е работил по Pyromania. Leppard записват с него до коледната пауза, когато се случва немислимото – барабанистът Рик Алън губи лявата си ръка в автомобилна катастрофа навръх Нова година.
Докато Алън е в болницата и се възстановява, той убеждава Мът Ландж да се завърне и да довърши албума. Но когато желаният от Def Leppard музикален продуцент най-сетне е обратно в екипа, бандата не се задоволява просто да довърши започнатото, а презаписва всяка песен от нулата.
Рик Алън продължава да свири, като използва специално адаптирани за него барабанни сетове.
Hysteria излиза през август 1987 г. и се превръща в огромен хит, както и в най-значимия албум на Def Leppard с над 20 млн. продадени копия.
Джим Стайнман така и не получава новия си килим, но се сдобива с „голяма шестцифрена сума“ за проваления експеримент. „Трябваше да продадем доста албуми, за да му изплатим хонорара. Той направи много пари от нас за много малко работа и е късметлия в този аспект“, отбелязва Джо Елиът.
Над 30 години по-късно вокалистът още пази купчина касети, надписани „Hysteria: Сесиите със Стайнман“. И той е убеден, че най-добре и за двете страни е тези касети да си останат складирани и нечути от публиката. „Никога не бихме ги издали. Заключени са в библиотеката ми и там ще си останат“, категоричен е фронтменът, който си дава сметка, че всички трудности са си заслужавали, за да се стигне до финалната версия на Hysteria – една истинска емблема на осемдесетарския рок.
