Дивото дете Джейни, което живя 13 години в клетка

Чували ли сте историята за „дивите“ деца? Онези, които никога не са получили обич или милувка, никога не им е показана красотата на живота и дори не са предначертани някакви позиции, от които да тръгнат? Джени Уили е точно такъв случай, а с какво е заслужила тази съдба, това не е известно. Историята ѝ би трябвало да изисква колкото се може по-тежки наказания. Защото в продължение на 13 години е завързана на стол и стои в специално направена усмирителна риза.

Подобна история може да ви се струва малко преувеличена, какво трябва да накара един човек да съсипе живота на нечий друг, точно това ще се опитаме да разберем в следващите редове. Джени няма право да се социализира с никого в продължение на 13 години от началото на живота си. Представете си, че живеете в капсула, без да имате каквато и да е представа за външния свят и в един момент имате възможност да се запознаете с всичко, което е външният свят. Този отговор получаваме с помощта на бащата, който по някаква причина не спира да тормози съпруга си, а Джени просто е забравена.

Не успява да се научи да говори, а тялото и спира развитието си, сякаш момичето е на едва 8 години. Този медицински феномен кара много лекари да потърсят достъп и да наблюдават психологията и лингвистиката, но малко след това са обвинени в тормоз и злоупотреба с детето, следователно и тази практика приключва. Според информацията, това не е истинското име на момичето, то получава фалшиво име, за да се предпази самоличността му, веднъж след като е станала обект на изследвания. Ражда се през 1957 г. в семейството на Кларк Уили и неговата много по-млада съпруга Ирен Оглезби, която е много по-млада от него. Ако трябва да бъдем честни, рожбата им най-вероятно е грешка, Ирен успява да избяга от дома си и след това се опитва да стигне до Лос Анджелис, където среща съпруга си.

Той е бивш работник на поточна линия, който е отгледан от вуйчо си. Детството не е било леко, а и той самият никога не е успял да стигне до този момент. Кларк никога не е искал деца. Мразил е звуците и стреса, който идва с тях. И след като жена му пристига с бебето у дома, той го оставя в гаража, за да замръзне и просто да млъкне веднъж завинаги. Така се е и случва. Второто дете умира при раждането, като Джени и Джон – този човек има общо 4 деца, от които две са живи – продължават да срещат жестоко отношение. Джон ще го потвърди много по-късно, но Джени отнася жестокостите.

През 1958 г. майката на Кларк е блъсната от кола и умира при катастрофата. Момчето никога не получава и представа какво е да имаш майка. Той на своя сметка решава, че дъщеря му е умствено изостанала и няма да има никаква полза от нея. Ето защо спира да се занимава с нея и никой няма право да и говори или изобщо да ѝ обръща внимание. Живее в изцяло затъмнена стая и има клетка. Държи я закопчана на детска тоалетна, защото не е научена да използва другата – никога не е била с ментални проблеми, просто никой не ѝ обръща внимание. При всяка среща ще я удря с дървена цепеница.

Тя, от своя страна, винаги ще ръмжи, като побесняло куче, когато двамата се срещнат. Някои експерти си мислят, че може да има и наличието на сексуално малтретиране, но никой не може да го докаже. Години по-късно с един най-елементарните езици, момичето ще разкаже, че той я е удрял, тя е плачела, била е плюта в лицето и още много други. Трагедията продължава точно 13 години. Наближавайки своята 14-годишна възраст, Ирен вече е почти сляпа и зрението ѝ се влошава с всеки изминат ден. Точно по тази причина ѝ е трудно да види какво се случва с детето ѝ, но най-накрая намира кураж и се озовава в стаята, в която е задържана Джени. Това е последното, което ще види с очите си – сътвореният и зловещ ад, който никой не заслужава, още повече новороден. През 1970 г. тя напуска дома си и успява да стигне до социални грижи, макар и първоначалния ѝ план е да стигне до касата, за да вземе помощите си, тя се озовава на правилното място и веднага съобщава какво наистина се случва, обяснява, че дъщеря ѝ се държи странно и ходи като заек, вместо като човек.

Пристига полиция и започва дело срещу двамата родители. Кларк се самоубива малко преди делото и оставя бележка, в която пише, че този свят никога няма да разбере. Джени получава закрилата на щата. Знае само няколко думи и веднага влиза в детска болница, за да установят състоянието ѝ. Лекарите са категорични, че това е най-жестоката възможна постъпка към невинно дете, което някога са виждали. Националния институт по психология е готов да плати сериозна сума, за да я изследва и плащат, за да работят с нея от 1971 до 1975 г. Няма подобрения, по-скоро детето се стресира повече. В този период момичето е разхождано като маймунка и живее с най-различни хора, като отново попада на насилници. Изследователите искат да разберат какво се случва първо, дали тормозът е спрял развитието ѝ или тя самата е имала някакви ментални проблеми. През 60-те години се смятало, че едно дете не може да научава език, докато не премине пубертета. Веднъж щом започва да научава абсолютно всичко, жаждата ѝ за знания се отключва и мозъкът ѝ работи като гъба.

Момичето може да измисли история по снимка, прави сложни и комплексни фигури с клечки и още много други, сякаш някой е светнал лампата в тъмното помещение. За съжаление, ситуацията с езика е малко по-различна. Момичето може да каже какво иска, но в най-простата и дори елементарна реч. По-сложните думи са твърде далече от нея. След като детето никога не е слушало някаква реч и не може да има закодирани отношения, няма как да започне да формулира мислите си малко по-точно. Най-накрая самите учени се хващат за гушите, защото изобщо не са съгласни да признаят, че мнозина преминават етиката на отношения. Когато Джийн Бълтър я прибира у дома си  през 1971 г., за да види как ще се почувства пациента в една неутрална среда, разбира нещо много интересно, гостенката започнала  да събира кофи и всякакви други предмети, които могат да събират течности. Това била честа практика при дивите деца. всички опити да я научат да говори, остават напълно изгубени, момичето е експерт в изразяването с жестове, но не и с думи.

През 1975 г. учените вече нямат стипендия и изпращат момичето да живее известно време при майка си. През 1979 г. тя губи делото и правото да ѝ бъде асистент, като целта ѝ била винаги да взима само малко повече помощи. Започва да съди екипа, който е взел детето ѝ и през 1984 г. успява да вземе някакви финанси от тях. Джени ще премине през няколко приемни семейства, които се оказват също агресивни към нея, в един от домовете е била бита, затова, че е повърнала. След този побой така и не успява да се възстанови и всичко научено е напълно изгубено. След това няма никаква информация какво наистина се случва. След като майката умира през 2003 г., а нейният брат през 2011 г., следван от дъщеря си през 2012 г. дивото дете остава само.

Ръс Раймър успява да я открие. Той работи като журналист, но си спомня, че на 27-годишна възраст, Джени била огромна, неподдържана, с празен поглед и никаква емоция, в своите записки той заявява, че жената имала кравешки поглед. През 2008 г. е ясно, че жената е била в дом за инвалиди и след това следите ѝ се губят. Най-вероятно днес, ако все още е жива, е под опеката на друга институция. Никой не разбира каква наистина е причината да получи такова отношение, но фактите са факти.

Снимки: Wikipedia