Това е една уникална история, с която изпъква прочутата калифорнийска рок банда Van Halen.
Групата на великия китарист Еди Ван Хален, който почина през октомври миналата година, възниква през 70-те и е сред първите състави, които организират огромни концерти във второстепенни и третостепенни по големина градове.
За тези турнета те сглобяват мащабни сцени и правят изключителни шоута с най-актуалните технологии откъм осветление и озвучаване.
Организацията на концертите е сложна и се осъществява в много натоварен график, като специално турнето през 1982 г. е емблематично и започва от Алабама, за да завърши чак в Буенос Айрес. Налага се промоутърите и продуцентските компании в различните градове да се погрижат за сериозна част от оборудването и техническата организация на сцената, тъй като екипът на Van Halen има много малко време да инсталира звуковото и светлинно оборудване, след като пристигне на място.
Затова на помощ идва т. нар. „райдър“, подробен списък с предварителните изисквания на групата към концертните организатори.
Тези райдъри по големите турнета достигат митичен статут с дълга традиция от страна на артистите да включват абсурдни претенции и изисквания – просто защото могат да си позволят подобни капризи.
Van Halen са пионери в това отношение и освен технически изисквания, добавят и списък с желания, който днес се е превърнал в стандарт в музикалната индустрия. Един нелеп каприз в секцията с кетъринга прави особено впечатление, но както се оказва, зад него се крие нещо много повече.
Става въпрос за купата бонбони M&M, която трябва да чака музикантите в гримьорната – от нея e задължително да бъдат премахнати всички бонбони с кафяв цвят, в противен случай член 126 на договора прeдвижда отмяна на шоуто и пълна неустойка за артистите.
Сериозно ли е въобще това? И още как! Години наред клаузата се смята просто за проява на егоцентричност от страна на самозабравили се рокендрол звезди.
На един концерт в Пуебло, Колорадо през 1980 г., певецът Дейвид Лий Рот влиза в бекстейджа и намира кафяви бонбони в купата. Той се вбесява толкова много, че започва да чупи всичко, което му попадне и нанася щети за 12 000 долара.
Вокалистът потвърждава историята в книгата си Crazy from the Heat (1997), но и обяснява защо всъщност съществува прословутият член 126 от договора на Van Halen.
“Ние бяхме първата група, която правеше концерти с такъв мащаб в такива градове. Движехме се с 9 товарни камиона с по 18 колела, когато стандартът беше за максимум три камиона. Имаше много, много технически грешки – или подпорните греди не можеха да издържат на тежестта, или настилката потъваше, или вратите не бяха достатъчно големи, за да вкараме техниката”.
Графикът на Van Halen е толкова натоварен, че екипът им няма време да проверява всичко при пристигане на локация – и затова на първо място поглежда купата с бонбоните.
“Когато отивах в бекстейджа, ако видех кафяв бонбон, това означаваше, че трябва да се проверява цялата организация. Гарантирано щеше да се намери техническа грешка. Значи не бяха чели договора, със сигурност щеше да възникне проблем, а понякога този проблем застрашаваше цялото шоу. Понякога беше буквално застрашаващ живота”, пише Лий Рот.
Такава е истинската причина да съществува абсурдното изискване за бонбоните – фаталните недоглеждания около продукцията може да предизвикат провал с електричеството, качеството на звука и осветлението, безопасността на групата и екипа, щети на сцената и оборудването и т.н.
Структурата е такава, че цялата система може да се срине при неизправност на един компонент.
И всъщност точно това се случва на онзи концерт в Пуебло, Колорадо, в който промоутърите не са обърнали внимание да махнат кафявите бонбони.
Цялата сцена се оказва твърде тежка за баскетболното игрище, на което е разположена, и подът пропада, причинявайки щети за 80 хил. долара. Това са истински големите щети, отделно от буйстването на Дейвид Лий Рот в бекстейджа.
„Не бяха чели договора и не знаеха каква е тежестта на цялото нещо – то тежеше колкото основата на Боинг 747“, обяснява певецът.
Член 126 се оказва брилянтна идея на Van Halen за бърза индикация доколко изискванията им са спазени и по-късно този тип клаузи (привидно ненужни, но с които се проверява дали отсрещната страна обръща внимание на договора) стават известни като „клаузата Van Halen“.
Така привидната проява на ексцентричност на една прочута хард рок група всъщност служи за реален контрол на качеството. И е доказателство, че големите музиканти понякога не са просто разглезени звезди, но и предвидливи бизнесмени.