Великите военни изцепки: Войната на слепия срещу едноокия
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
През 1877 г., всички средства за решаване на Източния въпрос по мирен път са изчерпани – Великите сили са се постарали това да се случи, всяка по свои собствени причини. Османската империя, движена от революционните пориви на Младотурците, също е неотстъпчива и непреклонна. В тази обстановка, войната остава последното средство на владетелите. Печалната истина обаче, е че нито Русия, нито Османската империя са готови за този конфликт. Той се появява малко от нищото и за двете, и ръководещите кръгове в армията са заглушени от напористите ораторски изяви на дипломати и политици.
Османската армия се намира в състояние на безтегловност. Кримската война е спечелена, но само благодарение на помощта на Великобритания и Франция. Османското правителство тегли нови и нови заеми за превъоръжаване, но скъпото оръжие не струва много без достатъчно подготвени войници, които да го използват. Макар Портата да е успяла да се отърве от еничарите в началото на XIX век, османската военна система остава изключително тромава и подвластна на корупцията, която тегне по всички етажи на империята. Да, през 1876 г., войските на султана доказват, че превъзхождат по качество местните балкански сили, печелейки войната със Сърбия и Черна гора и потушавайки въстанията в Босна и България. Подобни победи обаче звучат като гръмко самохвалство над трупа на обезверен и смазан от проблеми опонент. За да се противопоставят на световна сила от първа величина, каквато е Русия, османците ще трябва да напънат силите си до краен предел. Същевременно, броженията в офицерския корпус и борбата между новото поколение идеалисти и затъналото в миналото старо поколение, унищожават морала на командния състав – силно разединен и поляризиран. В османската армия работят и доста западни военни експерти, но тяхната християнска вяра и презрението им към местните войници, ги превръща в чуждоземни тирани в очите на редовия аскер, а не в примери за подражание.
Кримската война, Обсадата на Севастопол
Русия също има цяла камара проблеми. Нейната армия е претърпяла унизително поражение в Кримската война. Руската военна техника се е доказала като материално и морално остаряла и непригодна за водене на модерна (по тогавашните стандарти – б.а.) война. Пушките, с които разполагат руските войски, са доста по-ненадеждни и не така далекобойни, колкото османските. Зареждат се по-бавно и не са толкова точни. Оръдията, с които е въоръжена царската армия, също отстъпват по качество на модерното османско въоръжение. Единственото предимство е в по-доброто качество на самите войници – по-добра строева подготовка, по-добри войнски умения, по-голяма мотивация и по-стабилен морал. Но дали тези неща са достатъчни? Русия също така страда от сериозни логистични проблеми. Предстоящата война трябва да се води на османска територия, далеч от на-близките снабдителни бази на руската армия в Украйна. Това означава, че трябва да се разчита на румънска подкрепа, а тя, както се е видяло в предходните няколко руско-турски войни, е крайно ненадеждна. Румънците нямат нито пътната, нито железопътната инфраструктури, нужни за адекватното транспортиране и концентриране на руските войски по поречието на р, Дунав. Друг голям проблем, е информацията, която е налична за размера и боеспособността на османските сили. Руското военно разузнаване е в трагично състояние – данните, с които разполагат за Балканите са остарели, непроверени и крайно съмнителни. Получава се ситуация, в която руснаците оценяват противниковите сили като двойно по-малки от реалния им размер. Подобно е и положението в Кавказ, където руското снабдяване трябва да разчита на кошмарна пътна мрежа, никакъв адекватен жп транспорт и доста съмнителна подкрепа от страна на местното население, особено на кавказките мюсюлмански племена, които Портата би могла да насъска срещу руските им господари. Русия няма право да поддържа адекватен флот в Черно море, което означава че не могат да се извършват десантни операции по крайбрежията, нито да се осигурява материална подкрепа за сухопътните сили. Един от най-важните проблеми, е че османската армия се подценява тотално. Руснаците планират бърза разходка из Мизия, вихрен щурм през Балкана и бърз край на войната в средата на есента, с навлизане на руски части в Одрин. Тази стратегия звучи като добро пожелание, което да изпревари възможна интервенция на останалите велик сили, но няма досег с реалността.
Десантът при Свищов
Руско-турската война от 1877-78 г., започва обещаващо за Православната империя. Десантът при Свищов е извършен по учебник, османската отбрана се дъни по всички параграфи и руските войни, възползвайки се от първата голяма военна изцепка за войната, успяват да създадат плацдарм за разгръщан на настъпление в Мизия. Тук лъсват първите недоглеждания от руска страна. Планът изисква бързо заемане на Мизия и изпращане на ударен отряд през Стара планина преди настъпването на зимата. Чудесно, но се оказва че в Мизия има повече османски, отколкото руски войски. Срещу ок. 117 000 руснаци, Портата разполага с 250 000 души на Балканите, от които 100 000 вече са в Мизия, заедно с още толкова, разположени в гарнизони. Голяма част от силите на Полумесеца, са концентрирани по обичайната посока на настъпление на руснаците – Добруджа. Османците по никакъв начин не са разузнали адекватно руските планове и съответно ядрото на армията им е концентрирано на грешно място, давайки възможност на руските войски да се вклинят между двете основни османски групировки в Мизия – силите концентрирани ок. Видин и тези, разположени при Шумен. По всичко личи, че Портата очаква Русия да повтори своето настъпление от предходните войни, нападайки с една част от армията в посока Силистра-Шумен-Стара Загора, а с друга да нахлуе от северозапад, заемайки Видин и нахлувайки на юг към София. Оказва се, че руснаците са решили, след 4-5 войни водени по този тертип, най-после да променят схемата.
Дори при сгрешеното съотношение на силите, руснаците все още имат шанс за бърза победа. Войските им трябва да направят две неща – да завладеят Плевен и да изолират османските войски във видинско, и възможно най-бързо да форсират Балкана с достатъчна ударна сила, за да извадят Портата от войната. За съжаление, нито едно от двете не се случва. За форсиране на Стара Планина е заделен твърде незначителен като сила отряд от ок. 12 000 души, начело с ген. Гурко. Подобно подразделение с размер на дивизия, няма никакъв реален шанс да напредне и постигне решаващ удар към Одрин – дори само одринския гарнизон е достатъчен, за да задържи подобна сила. Същевременно, войските, пратени към Плевен напредват твърде мудно, губейки време в излишно заемане на вече опразнени от османците села и градчета. Парадоксално, руски разузнавателни части достигат покрайнините на Плевен дни преди османците, но нямат достатъчно сили за да заемат града и се оттеглят. Това дава време на Осман паша да прехвърли войските си от Видин към Плевен и да превърне града в трудна за превземане крепост, която започва да привлича османски части от целия Северозапад. На изток, руските войски, начело с престолонаследника Александър Александрович, заемат отбранителна линия срещу превъзхождащите ги османски сили в укрепения четириъгълник – Русе-Варна-Шумен-Силистра. В тази ситуация, османците биха могли да използват превъзходството си за да атакуват разтеглените руски линии. Нещо повече, от Истанбул могат да бъдат прехвърлени свободно подкрепления към Добруджа – руснаците няма как да блокират черноморския път. Нищо от това не се случва.
Силите на Гурко навлизат в Горнотракийската низина, но скоро на пътя им се изправя нов проблем – войските на пристигналия от Албания Сюлейман паша, който води със себе си общо 40 000 души. Замисълът на османското командване е принципно правилен – разбиване на силите на Гурко и навлизане в Мизия, където Сюлейман може или да удари източния или западния руски отряд в гръб. Кошмарната руска логистика все още не позволява адекватното прехвърляне на нови сили от Румъния към Мизия. За османците се отваря онова, което военните теоретици наричат „прозорец на възможността“ – ключов отрязък от време, в който постигането на победа, може да донесе обрат в цялата война. Всичко зависи от Сюлейман паша. Неговите сили разбиват руснаци и българи при Стара Загора. Вместо да ги преследва, османския командир оставя войските си да безчинстват и малтретират местното население във време, в което е нужна бързина и решителност. Забавянето дава време на руско-българските части да се укрепят в Шипченския проход, макар позициите да са далеч от съвършени поради недостига на хора и време. В последвалите драматични боеве, османците не успяват да се възползват адекватно от численото си превъзходство, по-добрата си артилерия и контрола над няколко ключови височини. Това, съчетано с неочаквания и величав героизъм на защитниците, обръща хода на сражението. Ниският морал на османските сили не им позволява да се окопитят адекватно след първоначалния неуспех и ситуацията на Шипка остава патова.
Вместо да побързат с подсилването на добруджанския си отряд, който да опита пробив в русите линии, османците изпращат сили към Осман паша в Плевен, където руската обсада се точи вече седмица след седмица. Да, тези войници се оказват полезни за Осман паша, но протакането на военните действия, което Портата инициира, всъщност работи в полза на Русия. В края на август, 1877 г., прозорецът на възможността се затваря завинаги пред османците. Руската армия най-сетне излива значителния си човешки ресурс в Мизия, а и румънските войски също се присъединяват към обсадата на Плевен. Османците вероятно се надяват на чудодейна намеса на Великобритания, но такава на този етап не се очертава.
Паметникът на Свободата на връх Свети Никола
Докато двете страни се дебнат над фиксираните позиции, зимата идва със страшна сила на Балканите и буквално затрупва под двуметрови преспи надеждата за край на войната през същата година. Проточването на военните действия само налива масло в огъня на междудържавните отношения. Великобритания и Австро-Унгария започват да се ослушват за евентуална намеса, а станалите Велики сили също са неспокойни. Русия бърза да спечели войната, но забравя, че войските й не са екипирани за зимни условия. Прехвърлянето на Стара планина в зимни условия се оказва логистичен кошмар. Преходът е частично спасен със себеотрицателната подкрепа на местното, българско население, което помага с храна, дрехи, разчистване на пътища и теглене на оръдията на ръка през планината. След фиаското, оставило хиляди трупове в преспите, руската армия излиза в Софийското поле в началото на 1878 г.
От тук на сетне, османците колабират тотално по отношение на военна организация, морал и логистика. Армията им се дезинтегрира при всяко съприкосновение с руските войски, а последния по-организиран опит за съпротива е сломен по време на боевете за Шипка и Шейново. Руските войски влизат триумфално в Пловдив и Одрин, а след това продължават и към Цариград. Рязката намеса на Великобритания и Австро-Унгария, е ясен сигнал, че в османската столица няма да влизат руски войски. Войната на слепият срещу едноокият завършва, идва време на преговорите и на руският гамбит – граф Николай Игнатиев.
