Коя е страната с най-много бункери на глава от населението – приятелско намигване от Енвер Ходжа
Малко след края на Втората Световна война, когато Съветският съюз започва прогресивна урбанизация в цяла Източна Европа, най-вероятно мнозина не са подозирали колко точно панелни жилищни сгради могат да бъдат създадени, при това с доста впечатляваща скорост. Чрез съкращаването на пространството, но увеличаването на масата в една жилищна сграда, можем да открием, че това инженерно и архитектурно решение ще промени живота на мнозина. Но ако сградите са никнели като гъби, трябва да напомним и за една още по-впечатляваща инфраструктура на подземните градове.
Не е тайна за никого, че в центъра на Полша ще открием цяла мрежа от бункери, подготвена за властта, която да намери убежище и да продължи управлението при евентуална война. Подобни практики не са пропуснати и в България, все пак можем да видим доста интересни места точно под Южния парк, както и в централните части на столицата. Пловдив и Стара Загора също се радват на подобни подземни точки. На прага на Студената война, както и под влиянието на огромната Сталинска параноя за нападение от запад, можем да чуем легендарни истории за въздушни нападения, тревоги, укрития и каквото още може да се сетите. Строенето на бункери и постоянния страх от нападение, това са сериозни точки, на които всеки лидер обръща внимание. Никой обаче не може да победи параноята на Енвер Ходжа.
Снимка: By Forrásjelölés Hasonló, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7139686
Той не просто строи бункери, той създава подземна държава. През 70-те години на миналия век, Енвер инвестира сериозни усилия в малки и големи бункери, в открити и закрити такива, както и в известни и не толкова известни. Този вид защити са толкова много и толкова разнообразни, че днес спокойно може да се настани огромен процент от населението, след като така и не се използват. Албанците инвестират всички възможни средства, за да изливат бетонни бункери и да бъдат подготвени за евентуална инвазия. Ако такава се случи, те ще имат необходимата протекция и ще се борят до последно за защитата на позициите. Конструкцията на бетонните крепости дори ще позволи спокойното запазване не само на елита, но и на обикновения албански гражданин.
Подготвената армия пък можела да задържи дори и най-свирепия противник. Какво се случило? Нито един от храбрите планове на Енвер не се случил. Защо? Просто никой не нападнал Албания. Това обаче не означава, че дълго време албанците не са тичали под строй в бункера, провеждайки тренировки в знайни и незнайни часове на денонощието. Освен това постоянно им се повтаряло да бъдат внимателни, да следят движението на противника, да съобщават за всичко съмнително – последното не се случвало в бункерите, информация се приемала и близките управления. Албанските жители не просто били готови да намерят защита в бункерите, същите конструкции щели да се превърнат в перфектната платформа за воденето на партизанска война. Мотото на Ходжа било: „Винаги готов!“.
Излишно е да заявяваме колко квадратни метра от даден бункер се полагат средно на днешния албанец, но трябва да признаем, че архитектурното чудо може да бъде забелязано и до днес. Дори гражданите на страната трябвало да преминават годишно военно обучение. В очакване на големия враг, мнозина пропуснали да видят с какво се занимава великия лидер. Пропагандата работила изцяло в негова полза. По-важното обаче било, че дори самите инженери не знаели какво се случва. Енвер Ходжа често сменял позициите им и ограничавал разпространението на информация до абсолютен минимум. Практически никой не можел да каже какво точно се строи и каква цялата тази схема.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1122610
До днес никой не може да гарантира колко точно бункера има, но спекулациите се въртят около 175 000 до почти 750 000 бункера. За изпълнението на тази лудост, защото няма как да я маркираме като нещо по-различно, нека обърнем внимание на основните факти. Всяка една фабрика работила по 24 часа в денонощието, за да достави необходимите материали. Някои бункери са разработени така, че буквално да се пренесат частите им и да се сглобят на място. Понеже липсват автомобили и по-сериозна техника, повечето впрягали човешката сила до дадена зона. Някои обаче са доставени с хеликоптер, което поне е добра новина. По-важното е, че количеството бункери, което ще открием, подготвено да издържи на атомна бомба, е повече от впечатляващо.
Албанците използвали около три пъти повече цимент, отколкото французите използват, когато проектирали защитната линия „Мажино“, създадена малко пред Втората Световна война. Имайки предвид, че същата е с дължина от около 400 километра, можем да се зачудим защо е необходимо всичко това. Първите проблеми дошли с факта, че експертите забелязали как един бункер струва колкото поне два на запад, втората голяма подробност е, че създадените били толкова неудобни за войниците, че те самите отказвали дори да проведат ученията си вътре. Оставяйки настрани тези дребни факти, планът на Енвер да създаде една огромна албанска крепост, продължавал с пълна сила.
Другата голяма задача на Албания е да покаже своето невероятно техническо и военно преимущество. във време, в което страната не е чак толкова зависима политически от нито една друга, можем да се зачудим сериозно какво точно се е объркало, но докато има кой да плаща бункерите, ситуацията продължава да се развива. Когато страната скъсва всички отношения със СССР, Югославия и дори Китай, никой вече не ѝ обръща толкова внимание. Все пак никой от западните сили не иска да насочи вниманието си в страната-бункер, никой от източните съседи също не обръща толкова внимание. Резултатът е, че по време на Студената война, тази страна играе своя собствена роля в свой собствен спектакъл.
Мнозина смятат, че бункерите трябвало да вдъхнат доверие на обществото, но вместо това, мнозина виждали липсата на някаква логика в създаването им, те просто не били годни за употреба. Ако някога пътувате в Албания и искате да видите конструкциите, препоръчваме да обърнете внимание на подземния град Кукъс. Всеки бункер там е свързан с друг, образувайки цял град. Присъстват големи стаи, команден център, спално отделение и още много други. Проектиран е да събере около 10 000 души на едно място и да ги изхрани за половин година. По време на режима, проведените тренировки са толкова много, че при тревога, градът можел да заеме бойни и защитни позиции, говорим за целият град, при това в рамките на 7 минути. Понеже защитните системи са огромни, но никой няма информация, повечето жители така и не разбрали колко мащабен е този проект.
Гостите нямат право да се движат свободно, а заемат позициите и чакат нови нареждания. Ако се чудите кога приключва голямата лудост – 1985 г. Тогава Енвер Ходжа умира и оставя Албания в бункера. Около 5 години по-късно и СССР пада, оставяйки само лудостта на един човек и хилядите бункери. Днешните творения на изкуството остават за употреба единствено като хамбари. В някои планински региони, мнозина ги използват само и единствено за прибиране на добитък. Много бункери се превръщат и в заслон за бедни и изоставени сираци.
Не са малко и случаите, в които бункерът става свидетел на любовта и зачеването на първата рожба. Някои бункери са превърнати в музей и позволяват на посетителите да видят как Албания е била подготвена за великата революция. Други здания са превърнати в нощни клубове и кафенета. С оглед на това, когато се вдигнат ограниченията, можете да видите от първо лице количеството бетон, което трябвало да се превърне в специално средство за закрила на всеки гражданин.
