Великите авантюристи: Ел Сид
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
През 711 г., група арабски войни, смесени с бойци от пустините на Мароко и сухите равнини на северен Алжир, достигат до едно особено място. Според легендата, някога до там доплавал великият древногръцки герой Херакъл и издигнал две грамадни скални колони от двете страни на морския пролив, през който поел на запад в търсене на тайнствените градини на Хесперидите. Оттогава, този пролив носел името Херкулесови стълбове и бележел границата между земите на вечното слънце и скалистите брегове на Испания – една от най-богатите и важни римски провинции. През 711 г. вече нямало „Испания“. На нейно място от около три века съществувало Кралството на вестготите – германски народ, изминал дълъг път от родната си Швеция, през степите на Полша и Украйна, Балканите, Италия, Франция и накрая Иберия.
Мъжът, застанал начело на арабо-берберските сили бил местен благородник от северозападна Африка на име Тарик ибн Зияд. Той прехвърлил Херкулесовите стълбове и само за 7 години покорил почти цяла Иберия. В негова чест, проливът вече не носел името на Херакъл, а бил наречен „Скалата на Тарик“ или Джабал ал Тарик, останало днес като Гибралтар. Завоеванието на Иберия отнело седем години, а нейното възвръщане от християните – седем века. Тази борба за отвоюването на земите, наречени от мюсюлманите ал Андалус носи името Реконкиста и сама по себе си представлява една от най-епичните страници в световната история. Крале, генерали, емири, халифи и везири са оставили имената си със златни букви в летописите на тази вековна борба. Ала нито едно друго име не блести с такава яркост, както героят на нашия разказ – Ел Сид.
Момчето, наречено Родриго, се ражда ок. 1043 г. в градчето Вивар. Баща му е част от дребната кастилска аристокрация – т.нар. идалго. Бащата, Диего Лаинез, служи като конник в армията на кастилския крал и също така заема скромни административни позиции в района на Бургос – тогава главен град на Кастилия. Според традициите на тогавашното иберийско общество, синовете на идалгосите наследявали статуса и задълженията на своите бащи, заедно със строг кодекс на честта и личното чувство на свободолюбие и гордост, оставащи на висота дори и в най-мрачните моменти. Тогавашна Иберия е разделена на две основни части – християнски север и мюсюлмански юг. Християните владеят четири основни държави – Леон, Кастилия, Навара и Арагон. Мюсюлманските земи, доскоро част от Кордобския халифат, са разпарчетосани на множество независими владения, наречени таифи. Именно в Кастилия започва историята на Родриго, но съдбата му е предопределила да обиколи Иберия на длъж и шир.
Военната кариера на Родриго Диез де Вивар започва още преди да е навършил пълнолетие, ок. 1057 г., когато се сражава в редиците на кралската армия по време на обсадата на мавърската крепост Сарагоса. Няколко години по-късно, Родриго е част от контингент кастилци, който подпомагаt емира на Сарагоса – ал Муктадир (станал васал на крал Санчо II след предишната обсада – б.а.) да защити града си от силите на арагонския крал Родриго I. В последвалата битка, християни се бият срещу християни, подпомагайки мюсюлмани – сюжет, твърде обичаен за средновековна Иберия. В разгара на сражението, Родриго сразил един арагонски рицар, с което си спечелил шпорите и прякора Кампеадор (от campi doctore – „Господар на бойното поле“). Именно с това прозвище остава в тогавашните хроники. През следващото половин десетилетие, Диаз де Вивар се издига в редиците на кастилския нобилитет, служейки вярно на крал Санчо II.
Кралят е убит от заговорници през 1072 г., като основен заподозрян е неговият брат и реален наследник Алфонсо VI Храбрия. Родриго бил в обтегнати отношения с новия владетел, след като няколко години по-рано именно де Вивар откарва принца под стажа пред брат му Санчо във връзка с друго подозрение за заговор. Въпреки това, Алфонсо не може да отстрани популярния идалго и му възлага задачи далеч от двора. През 1079 г., Вивар е изпратен в Севиля за да събере васалния данък от града, който местният емир ал Мутамид плаща на кастилците. Докато е там, към града напредват силите на друг арабски емират – Гранада. Атакуващата армия е водена от емирът Абдула, но е подкрепена и от контингент кастилски войници, изпратени от Алфонсо VI. Начело им стои граф Гарсия Ордоняс – отдавнашен опонент на Родриго.
Тъй като не е предварително осведомен за плановете на своя крал, Родриго повежда собствените си войски и севилските маври в атака. Разиграва се драматичната битка при Кабра (1079 г.), в която силите на Родриго нанасят съкрушително поражение на гранадския емир. Нещо повече – Ордоняс е пленен – унижение, което няма да забрави. Когато де Вивар научава за станалото объркване, той освобождава пленените си сънародници, но злината е сторена. Ордоняс подтиква Алфонсо VI да обяви Родриго за предател и да го изпрати в изгнание. Следвайки чувството си за чест, Родриго напуска Кастилия и търси друга държава, в която да се засели и на чийто владетел да предложи услугите си.
След като владетелят на Барселона, граф Реймон Беренгар II му отказва гостоприемство, Родриго отива при маврите в Сарагоса (1080 г.), на чиято страна вече се е сражавал преди десетилетие. Старият емир Юсуф ал Мутаман ибн Худ го приема на служба и дори го назначава за върховен главнокомандващ на своите войски. Именно от тази му позиция на сиди/сайид (водач, господар) идва и прочутият му втори псевдоним – ел Сид („Господарят“). На новото си назначение, Сид ръководи разнолика армия от наемници, сред които има кастилци, араби, бербери и дори чернокожи бойци от Мали. На тази си служба, Родриго печели поредица от блестящи победи срещу войските на други мюсюлмански емири, но също и на няколко пъти разбива войските на Арагон и Барселона, и дори успява да плени Реймон Беренгар II през 1082 г., отмъщавайки си за унижението две години по-рано.
Ситуацията в Иберия се променя през 1086 г., когато на полуострова пристига нова голяма войска от Северна Африка. Начело й стои берберския владетел Юсуф ибн Ташфин, представител на династията на Алмуравидите, която вече е завладяла земите на днешните Мароко и Западна Сахара. Бин Ташфин е повикан в Иберия от местните мюсюлмански емири, които все повече попадат под властта на засилващите се християнски владетели. Използвайки своята значителна армия, Алмуравидите обединяват всички разпокъсани таифи в Андалусия и потеглят на поход срещу християнските кралства. В паметната битка при Саграха (23.10.1086 г.), мюсюлманите нанасят решително поражение на съюзените сили на Арагон, Кастилия и Леон. Загубата обаче коства доста на Алмуравидите и те не успяват да надградят успеха си. Въпреки това, Алфонсо VI е достатъчно уплашен от развоя на събитията, че да изпрати спешно вестоносци в Сарагоса и да призове ел Сид обратно на служба при себе си. Верен на своя наследствен дълг, идалгото се завръща в Кастилия.
Отношението на Алфонсо VI и общия безпорядък в Иберия, карат Родриго да премисли вариантите пред себе си. Той смята да се възползва от продължаващата война между Кастилия и Амуравидите, за да изкове свое собствено владение, по възможност отвъд властта на който и да е друг крал или емир. За целта, през 1090 г., той събира около себе си армия от християни и мюсюлмани и потегля към Валенсия. По пътя си разбива отново владетеля на Барселона Раймон Беренгар II, след което превзема самата Валенсия и всички околни градчета. По този начин, между 1092 и 1099 г., ел Сид фактически е господар на своя собствена държава, която само номинално се намира под върховенството на Кастилия.
Прекомерната му самостоятелност, му печели силни врагове. През 1099 г., Алмуравидите решават да се справят със независимата държава и организират мащабен поход. Сид вече е разбил един подобен опит през 1094 г., но този път положението му е безизходно. Великият войн умира в хода на продължителната обсада. Според легендата, жена му качила тялото му на верния му кон Бабиека и го пуснала да поведе рицарите му в една последна атака. Подплашени от уж възкръсналия от гроба герой, противниците отъпили, което дало време на доня Химена Диаз да напусне Валенсия и да достигне кастилските владения. Там, тя погребала своя съпруг в манастира Сан Педро де Карденя. В последствие, тялото му е пренесено в катедралата на Бургос, където лежи и до днес.
Легендата на ел Сид продължава да живее чрез подвизите на потомците му. Синът му Диего Родригез загива в битката при Консуегра (1097 г.). От 1997 г., паметта му се почита с ежегодни тържества в този град. Двете му дъщери се женят в благороднически семейства. По-голямата – Кристина, е майка на крал Гарсия Рамирез (1134-1150 г.), владетел на Навара, наричан Възстановителя. Неговите потомци управлявали гордите баски до 1234 г., когато родът им – Хименез изчезнал, след смъртта на бездетния Санчо VI Силния. Самият Родриго Диаз остава в легендите на Испания и до днес като техен основен национален герой. В негова чест е измислена поемата „Песен за моя Сид“ – най-старото запазено епическо произведение в Кастилия. Тази поема се пеела от бардове и трубадури на длъж и шир и вдъхновила поколения творци в Иберия. Днес негови паметници се издигат на много места в Испания, а образът му е пресъздаден в редица филми, телевизионни сериали, книги и компютърни игри.
