Как Източноиндийската компания се превърна от търговска фирмичка във владетел на 2/3 от Индия
През 1600 г. група лондонски търговци, водени от сър Томас Смит, подават молба към кралица Елизабет I да им предостави кралска харта за търговия със страните от източното полукълбо. И така, „Почетната компания на търговците на Лондон, търгуваща с Източна Индия“ – или Източноиндийската компания, както става известна – е основана. Малцина биха могли да предскажат сеизмичните промени в динамиката на глобалната търговия, които ще последват, нито че 258 години по-късно тази компания ще предаде контрола върху цял субконтинент на британската корона. Как тази компания спечели и затвърждава своята мощ и печалба?
По същото време, когато Елизабет I подписва Източноиндийската компания (EIC) през 1600 г., нейният колега в Индия – императорът на моголите Моголската империя Акбар – управлява империя от почти 2 милиона квадратни километра, простираща се от Северен Афганистан на северозапад до платото Декан в централната част на Индия на юг и Асамските Хималаи на североизток. До 1600 г. империята на моголите (основана от дядото на Акбар, Бабур, през 1526 г.) навършва пълнолетие и започва период на силна централизирана власт, военно господство и културна продуктивност, които ще бележат управлението на „Великите моголи“. Техният кралския двор притежава богатство и великолепие, което може да засенчи всичко, което Европа е в състояние да покаже и създаде по това време, докато продуктите на Индия и тези на нейните занаятчии не стават желани по целия свят.
Когато Източноиндийската компания за първи път посещава двора на моголите в началото на 17 век, пратениците й се опитват да договарят благоприятни търговски отношения с наследника на Акбар, император Джехангир. Първоначално компанията планира да се опита да си пробие път на доходоносните пазари на подправки в Югоизточна Азия, но установява, че тази търговия вече е доминирана от холандците. След като през 1623 г. търговците на EIC са избити в Амбойна (днешна Индонезия), компанията все повече насочва вниманието си към Индия.
С разрешение на император Джехангир те започват да строят малки бази или фабрики на източните и западните брегове на Индия. От тях те организират печелившата търговия с подправки, текстил и луксозни стоки, на която се осланя търговският им успех, като се занимават с индийски занаятчии и производители предимно чрез индийски посредници. Междувременно „акционерната“ организация на компанията (в която собствеността е споделена между акционерите) разпределя разходите и риска от отделни пътувания между инвеститорите. Компанията нараства както по размер, така и по влияние през 17 и 18 век. Макар и винаги нестабилни, акциите на EIC се превръщат във важен сигнал за британската икономика и компанията се очертава като една от най-мощните финансови институции в Лондон.
Сградата на Източноиндийската компания в Лондон, около 1800 г.
Играч в политиката
Първоначално младши партньор в сложните търговски мрежи в империята на моголите, през 18 век EIC се засилва все повече в субконтиненталната политика. Тя се преборва да запази търговските си привилегии в лицето на намаляващата централна власт на Моголите и появата на динамични индивидуални държави-наследници.
Европейските конкуренти също започват да имат засилено присъствие на субконтинента, като Франция се превръща в основен национален и имперски съперник по време на Войната за австрийско наследство и Седемгодишната война. Това особено увеличава стратегическото значение на индийските опори на Компанията, а бреговата линия на страната става решаваща за по-нататъшната имперска експанзия в Азия и Африка. Освен че поддържа голяма постоянна армия, състояща се предимно от сипои (индийски наемници, обучени в европейските военни техники), EIC успява да призове британската военноморска сила и пехота от гарнизоните в Индия.
Подобни военни предимства правят Компанията мощен играч в местните конфликти и спорове плюс финансовата подкрепа, предлагана от някои местни индийски търговци и банкери, които виждат в нарастващото влияние на EIC една незабележима търговска възможност. След военните победи в битките при Пласи (1757) и Буксар (1764), EIC получава диваните от Бенгалия – контрол над администрацията на региона и правото да събира данъчни приходи. В същото време компанията разширява влиянието си върху местните владетели на юг, докато през 70-те години на 18 век балансът на силите не се променя коренно. Разширяването продължава и съперници като хората от Марата в Западна Индия и Типу Султан от Майсур са победени. До 1818 г. EIC е първостепенната политическа сила в Индия, с пряк контрол над 2/3 от сушата на субконтинента и косвен контрол над останалите територии.
Първите години на управление на Източноиндийската компания са известни с корупция и печалбарство – така нареченото „разклащане на софората (вид дърво)“ или „изнасилване на Бенгалия“. Отделни набоби (както работодателите на EIC са наричани подигравателно) натрупват огромно лично състояние, често за сметка на своите индийски поданици. И все пак в края на 18 век се наблюдава и развитието на това, което ще стане основата на държавата EIC в Индия, тъй като търговците се стремят да станат администратори и да разработят системи за управление, съвместими както с техните идеи за политическа икономия, така и със специфичните обстоятелства в Индия.
Докато в началото на 19 век отношението на Великобритания към Индия се характеризира най-вече с „гордост и самодоволство“, критиката към дейностите на EIC и техните последствия – както планирани, така и неволни – не изчезва изцяло, а остават близо до повърхността на британския обществен дебат. Те намират израз чрез редица въпроси, източници и медии – например чрез звучните, но краткотрайни дейности на Британското общество в Индия (1839–43) (създадено, за да „просветли“ хората за условията в държавата).
Нито пък индийското население просто кротко се съгласява с господството на Източноиндийската компания. Обезвладените индийски владетели изпращат множество делегации в Лондон в знак на протест срещу малтретирането и нарушаването на договорите от страна на EIC, а различни форми на пряка и косвена съпротива се наблюдават през целия период. Всъщност, както отбелязва историкът сър Кристофър Бейли, когато боевете, които в крайна сметка ще доведат до края на Източноиндийската компания, избухват през 1857 г., събитието е „уникално само по своя мащаб“.
Вследствие на въстанието от 1857 г. (често наричано във Великобритания „Индийския бунт“, а в Индия „Първата война за независимост“), наблюдатели във Великобритания бързат да разкритикуват грешките на Източноиндийската компания. И все пак корабът вече е отплавал: след като въстанието е потушено – с голяма бруталност и загуба на животи и от двете страни – контролът върху Индия преминава от Компания към короната, въвеждайки период на висок империализъм в Индия.
