Последната мисия на Corsair II преди пенсиониране се води над Багдад и Кувейт
Без значение дали искаме или не, техниката е принудена да остарява и да бъде заменена с друга. В армията тази практика не е непозната, а в авиацията винаги има поне едно конструкторно бюро, което да създаде нов и още по-опасен самолет. След близо 25 години в служба LTV A-7E Corsair II се отправя на заслужена пенсия.
По време на „Пустинна буря“ в сутринта на 17 януари 1991 г. САЩ подготвя разнообразие от военна техника, която да демонстрира на врага. Сред кандидате присъства дори Lockheed F-117 Nighthawk. Въпреки инвестицията от милиарди долари, американските пилоти залагат и на Corsair II. Когато Ирак напада Кувейт на 2-и август 1990 г., последните две ескадрили от корсарите се приземяват на USS John F Kennedy и след това трябва да бъдат заменени с F/A-18C Hornet.
Летците чакат новата бойна техника, но преди ескадрилите да отлетят, на 3-и август пристига нова заповед за включване във военните действия по операция „Пустинен щит“ – регионалното подкрепление за първия удар срещу Ирак. Очевидно Corsair II се оказва подготвен за една последна война. Адмирал Марк Фитцджералд нарежда на екипажите да се подготвят и да очакват заповед за нападение на 10-и август. По това време САЩ изпраща около 6 самолетоносача, които да поддържат ВВС сили. Когато пристигат в Червено море, повечето асове вече правят учебни маневри, мнозина се шегуват, че в повечето случаи се чувствали като ескадрила от Star Wars.
През октомври Саддам Хюсеин не дава никакви сигнали, че смята да се оттегли. Дипломацията става все по-трудна и през декември се стига до най-важното решение – война. Заповедта за Corsair II е да напада ПВО-тата на Ирак, унищожавайки контролните и командните бункери, да напада въздушни бази, радарни системи и други важни точки. В 12:30 през нощта, пилотите потеглят към Багдад, зареждат по въздуха.
Разрешението за нападение идва, след като F-117 вече са успели да ударят по-важните цели, а безотказните Tomahawk са поразили по-опасните точки. Остава работата за 84-те корсаря, които трябва да ударят останалите важни точки от инфраструктурата на Ирак. Мисия А-7 ще отнеме около 7 часа. Навлизайки през пустинята на Саудитска Арабия. Група Va-46 се насочва към Багдад, а VA-72 поема към летища H-2 и H-3 в западен Ирак.
Летците с курс към Багдад се радват на купеста облачност, която ги прикрива. Над самия град всичко е вече ясно и градът се открива като на длан. Лейтенант Джефри Гриър трябва да играе ролята на радарна примамка. Той трябва да позволи на радарите да насочат вниманието си към него, докато останалите самолети разтоварят товара от анти-радарни високоскоростни ракети.
На теория, когато пусне своята примамка, той ще излезе на радара не като един самолет, а като пет самолета. Веднъж щом иракчаните го забележат, ще насочат вниманието си изцяло към него и ще започнат да активират своите HARM ракети. Ако планът се изпълни правилно, никой не би трябвало да забележи първата ескадрила от приблизително 36 самолета, пристигащи от най-различни точки.
По време на нощния полет, екипажите изключват всички външни светлинни маркери и летят във формация по целия маршрут. Очевидно е особено трудно да се поддържа формация, когато никой дори не може да включи радара си и да види останалите изтребители. За противника, 17 януари е като всеки друг ден, но самолетите започват да идват от всички посоки. Веднъж щом примамката започне да работи, всеки Corsair трябва да пусне по две ракети.
Макар и многократно да са предупредени да не гледат ракетата, докато се освобождава от самолета, особено след като пуска ярка и заслепяваща светлина, някои от водачите за кратко време се подвеждат и летят направо, готови за поразяване. Любопитството приключва при втория заход. Мнозина признават, че не са обърнали никакво внимание, докато не се издигат на безопасна височина.
Бавно и сигурно ПВО-тата над Багдад започват да изчезват от радарите. Иракчаните се опитват да отвърнат на удара, но без никакъв успех. По обяд излитат още 6 самолета. Четири от тях са натоварени с анти-радарни ракети, докато останалите два самолета са подготвени с AGM-62 Walleye глайдър бомби. Сините ястреби междувременно достигат до базите H-2 и H-3 в Западен Ирак.
Мисията им е да неутрализират противниковите самолети и с това да осакатят напълно противовъздушната отбрана. След като новината за падналите радари е официален факт, американците зареждат Mk-82, -83 и -84 бомби, както и Mk-20 Rockeye клъстерни бомби. Някои дори са снабдени с Walleye I/II с видео насочване и разбира се – SUU 25 свещи за заблуда на противника. Кой би подозирал, че пенсионираният самолет ще влезе в употреба и ще се разпише с първа бойна мисия и участие във война. През третата последна нощ от нападението във въпросната мисия, американските корсари най-накрая поразяват и целите, където се вярва, че се работи върху извличането на уран.
Повечето пилоти ще признаят, че битките не са били точно такъв жесток проблем, по-голямата драма идва директно с помощта на презареждането във въздуха. Всеки един Corsair II е известен със своя свиреп характер по време на захождането до самолета-цистерна. Всеки полет изисква поне 4-5 презареждания, като в голяма степен именно това се смята за най-голямата военна опасност.
Докато първата вечер минава без особени проблеми, следващата започва да се оказва по-сериозно предизвикателство. По време на полетите над Багдад, повечето радари прихващат присъствието на МиГ-25, които излитат от летище Ал-Такадум близо до столицата. Тази изненада хваща самолети неподготвени, повечето са въоръжение за поразяването на наземни цели, никой все още не се е насочил към атака по въздух. Нито един разузнавателен самолет не успява да ги засече, докато е над района, а F/A-18C Hornet ескадрилите вече преследвали самолети, но нямали право да стрелят.
След отказ да се включат в сражението, преследвачите се оттеглят на изток. Докато изтребителите се изтеглят, един от МиГ-овете успява да свали американски Хорнет. Лейтенант Скот Спийчър е първият, който се записва като жертва във въпросната война. На 26 февруари иракчаните най-накрая показват зъби на американските либератори. Мисията на корсарите е да напреднат към Кувейт, където да помогнат на настъпващите войници на коалицията. След като прелитат над горещата точка, диспечерите от земята отказват въздушно подкрепление и самолетите са насочени към друго летище, което трябва да бъде унищожено.
Преди навлизане във въздушното пространство, всички изтребители трябва да запалят своите примамки и едва тогава да заходят към целта. Над летището се оказва, че липсват цели за попадение, единствените самолети и позицията им е открита от сателит, който ги фотографира. Този път противниците не започват да стрелят, докато не се хвърлят първите бомби. До този момент мнозина си мислят, че това е изоставено летище. Прикриващите се ПВО-та са чакали точния момент, за да разкрият позициите си. След първия изтеглящ се самолет, всеки следващ е посрещнат от неприятелския огън на противника. При първи заход за унищожаване на оръдието, пилотите получават и сигнал за изстрелването на ракети.
Скоро системите писват, американците правят една впечатляваща заря от свещи, с които да заблудят топлинното насочване. Над летището всеки форсира двигателя и достига натоварване от 7G, корсарите се разпръскват във всички посоки. Мнозина се разминават само с няколко удара по корпуса на самолетите, но за първи път осъзнават, че са оцелели в следствие на лошият мерник на противника. По време на войната в залива, нито един от Corsair не е свален.
Статистиката показвала, че най-вероятно ще се очаква жертвите да бъдат между 3 и 5%. Според същите данни, пенсионираните самолети са успели да хвърлят около 1000 тона бомби и да направят близо 737 мисии над Кувейт и Ирак. Повечето пилоти добавят около 3100 бойни часа и 43 дена участие във военна мисия. На 30 юни 1991 г. след повече от 25 години в служба, всички изтребители са изпратени в пенсия и продължават да служат като самолети за обучение. И до днес се смятат за ключов елемент при печеленето на войната.
