Как СССР отвори портите на ада
„Адът, това са другите.“ е казал Жан-Пол Сартр, а ако се разходим в трудовете на Данте Алигиери и неговата „Божествена комедия“, можем да открием една много интересна форма на ада. Не трябва да забравяме, че и Микеланджело е оставил своята следа в религията и до днес може да се забележи във Ватикана.
Във времето всеки е правил анализ на религията, ставал е свидетел на чудеса, а Католическата църква дори може да обяви човек за светец, ако отговаря на дадените критерии. Нека обаче обърнем внимание на една интересна точка от света, която се нарича „Портите към ада“. Същите се намират дълбоко в туркменисткнската пустиня, а въпросната локация е газовия кратер Дарваза.
В този кратер в продължение на 30 години продължават да горят пламъци. На разстояние от близо 300 километра от туркемнистанската столица, Каракумската пустиня може да се похвали с една особено атрактивна и интересна локация. Всяка година стотици туристи отиват, за да видят въпросната точка, а местните често съобщават, че наблюдават огромни колонии от паяци, които са подмамени от светлината и топлината, за да се хвърлят в огромната пропаст.
Насекомите изгарят, но имайки предвид отношението към огъня, всяко едно животно в пустинята отива рано или късно, за да се хвърли в нея. Кратерът обаче не се запалва самостоятелно. Историята е, че някъде през 1971 г. републиката е част от СССР и група съветски геолози отиват в Каракум, за да направят изследвания за добив на петрол. Проучванията се оказват особено полезни и започва пробиване на земната повърхност.
За съжаление, горният слой се оказва наситен с газ и точно той подсказва, че поставената конструкция за добив на гориво, няма да може да издържи, след като няма здрава основа. След няколко дена в опити, първото съоръжение пропада. В някои други зони се размества и скалната структура, което подсказва, че цялата пустиня е богата на залежи, но поради липсата на здрави основи, няма как да се започне нейният добив. Най-вероятно и технологията не е позволявала за времето си по-разумно решение.
Отворените кратери започнали да се запълват с пясък и да се покриват. Най-големият кратер е широк около 70 метра и дълбок около 20 метра. При първото пропадане никой не пострадал и това е добра новина, но скоро се открил нов проблем – в атмосферата започнало да се забелязва свободното освобождаване на газ. Имайки предвид, че природният газ до голяма степен е наситен с метан, учените очаквали следващите главоболия. Метанът не е токсичен газ, но след като съдържа кислород и практически съединението не е чак толкова стабилно, дишането в горещата пустиня става още по-трудно.
Животинският свят в пустинята също не бил особено очарован. Всяка сутрин съветските учени били принуждавани да изхвърлят огромно количество животни, които са станали жертва на променената околна среда. Математиците добавили и следващата лоша новина, били необходими около 5% метан във въздуха, за да се стигне до детонация. Единственото разумно и последно решение е да се запали кратерът. За няколко седмици газовете ще изгорят и ще позволят на работниците да се върнат към своята нормална служба.
Тази практика е позната на абсолютно всеки в петролния бизнес и не се случва за първи път. Обикновено всяка компания, която започва работа, освобождава полето от природния газ. Обикновено самият газ трябва да се улови и пусне по тръбопровод, разбира се, след като липсва такава конструкция, същият просто става негоден за работа, следователно се запалва и добивът на петрол продължава. Единственият проблем е, че към този момент руснаците не знаят точно колко газ има във въпросния кратер. След запалването, спокойно изчакват няколко седмици, за да осъзнаят, че количеството е много повече от подозираното и нещо повече, продължава да гори вече половин век. Редица експерти започват да осъждат това дело, защото освен като туристическа атракция, тази локация практически спира възможността на Туркменистан да започне да добива газ, след като полето се оказва не толкова благоприятно за работа.
През 2010 г. президентът Курбангули Бердимухмедов заявява, че трябва да се работи върху план за запълването на самия кратер и след това да се започне работа върху добива на газ. Предложението се разглежда, но за жалост в следващите десет години никой не взима решение по темата. На финалът можем да видим как сериозно количество газ се гори всеки ден и най-вероятно и в момента свети в пустинята.
Усвояването на газа най-вероятно ще може да достави достатъчно възможности на Туркменистан за подобряването на икономиката, а веднъж щом се изчерпа, добивът на петрол също може да започне, но всичко с времето си. Първо някой трябва да вземе мерки за затварянето на газовата дупка, която определено не е особено лесна, а едва след това можем да проверим дали има технология, която да позволява добива по-безопасно.
