Спортни хроники: Някога трансферни прозорци във футбола нямаше. И Премиър лийг изобщо не искаше да ги въвежда
На Коледа през 1994 г. в английския футбол се случиха два трансфера наведнъж.
Първо Уест Хем взе под наем халфа на Страсбург Майкъл Хюз, а при далеч повече шум Манчестър Юнайтед представи нападателя Анди Коул, купен от Нюкасъл за рекордните 7 млн. паунда.
В следващите месеци Коул отбеляза 12 гола в 18 мача и благодарение на тях Юнайтед оставаше в борбата за титлата в отсъствието на наказания Ерик Кантона. Преди финалния кръг „червените дяволи“ изоставаха на 2 т. от Блекбърн, но получиха златен шанс, след като Роувърс загуби от Ливърпул на „Анфийлд“ и играчите на сър Алекс Фъргюсън се нуждаеха само да победят слабака Уест Хем, за да вземат първото място.
Малцина се съмняваха в успеха на Юнайтед срещу борещия се да не изпадне съперник, но срещата завърши 1:1, а за Уест Хем вкара същият Майкъл Хюз. Анди Коул пък пропусна два пъти сам срещу вратаря.
В крайна сметка се оказа, че първенството е решено от два трансфера, извършени по средата на сезона.
Трансферните прозорци във футбола днес ни изглеждат нещо задължително, каквито са например реферът и топката. Струва ни се, че прозорците винаги са съществували, но в действителност те се появиха едва през 2002 г. – след няколко години на очакване и горещи спорове.
На 15 декември 1995 г. Жан-Марк Босман спечели 5-годишен съдебен спор с УЕФА и разтърси системата. Преди него футболистите бяха в позицията на роби и принадлежаха на клубовете си дори и след изтичането на договорите им. За тях беше невъзможно да си тръгнат по собствено желание и босовете се възползваха от това, като намаляваха заплатите им и притискаха недоволните. По онова време президентите на клубовете можеха да съсипят всяка една кариера.
Случаят „Босман“ обаче приведе футболните правила в съответствие с трудовите стандарти на Европейския съюз. Съдът позволи свободните агенти, а лимитът за чуждестранни играчи престана да важи за такива от Европейския съюз. Футболистите получиха свобода на движение в страните от Съюза, а клубовете получиха възможността да купят всяка звезда. Така започна ерата на суперклубовете и гигантските трансферни суми.
Като следствие от това дойде рязкото раздуване на ролята на мениджърите. Посредниците по сделките се бяха появили още в началото на 80-те, но след правилото „Босман“ получиха огромна власт, пари и потенциал за развитие. А липсата на трансферни прозорци направи възможностите им неограничени. Пазарът беше свободен и агентите можеха да доведат играч когато си поискат, което понякога ги превръщаше в изнудвачи на клубовете. Логично, шефовете на лигите бяха бесни от появата на новата сила.
„Нуждаем се от контрол над агентите, които постоянно организират пазарлъци”, заяви шефът на Висшата лига Питър Ливър през 1998 г. “Освен това е време клубовете да се научат как да планират сезоните предварително. Трансферните прозорци определено имат смисъл.“
Приблизително по същото време се проведе срещата на ръководствата на деветте основни европейски лиги (топ 5 плюс първенствата на Белгия, Шотландия, Холандия и Португалия). Те протестираха срещу трансферния хаос и заплашиха УЕФА, че ще си създадат собствен турнир. Година по-късно от евроцентралата обявиха, че започват работа по общоевропейска трансферна система.
Новите правила трябваше да:
– отслабят силата на играчите и агентите
– да улеснят работата на треньорите, които да могат да разчитат на състав без неочаквано напуснали футболисти
– да увеличат шансовете на младите таланти, тъй като при предишната система клубовете заменяха контузените или напусналите с привличането на нови по всяко време
– да подобрят чисто комерсиалната връзка между феновете и отбора. Най-малкото, като си купят екип с името на някой свой любимец, привържениците да знаят, че той ще изкара сезона.
Системата се разработваше в продължение на няколко години, а понякога беше на ръба на провала. Оказа се, че против прозорците са повечето от могъщите английски клубове.
Британците започнаха да обсъждат трансферните прозорци през 1991 г., приблизително по същото време, когато беше създадена Висшата лига. Придобивайки независимост от федерацията, отборите търсеха най-удобната за тях система. През сезон 1991/92 въпросът беше поставен на гласуване, но старата система спечели с няколко гласа. Решаващи се оказаха гласовете на малките клубове, които бяха свикнали да продават по-скъпо в средата на сезона.
Година по-късно темата бе повдигната от мениджъра на Тотнъм Тери Венейбълс. Той посочи за пример италианската Серия А, която ограничи пазара много преди останалите в Европа. Предложението беше просто и се състоеше в това да има два трансферни прозореца: един през лятото, а другият – две или три седмици през декември или януари.
В Италия обаче зимни трансфери нямаше. Пазарът през лятото се затваряше в началото на шампионата и се отваряше отново през октомври до 1 ноември. Този метод беше премислен: клубовете имаха месец, в който да играят и да осъзнаят недостатъците и нуждите си и да ги коригират в средата на есента. Оттам нататък планираха състава за целия сезон. Зимните прозорци се появиха в Серия А едва през 1995 г. и се отваряха за месец от 1 декември до 1 януари.
Ръководството на лигата подкрепи Венейбълс, но малките клубове отново избраха традиционната схема. Постепенно идеята беше изоставена. Провеждаха се отделни дискусии, но те не водеха до нищо чак до края на 90-те, когато шефовете на Висшата лига взеха участие в срещата на големите първенства.
Знаеше се, че УЕФА разработва общ трансферен прозорец, но нещата се оказаха по-сложни: както и в началото на 90-те, ръководството на Висшата лига лобира за промените, но не и клубовете. Питър Ливър беше уволнен, а лигата започна битка срещу трансферните прозорци.
Клубовете си харесваха старата система, според която трансферите се извършват по всяко време с изключение на април и май (ограничението беше направено така заради отборите, които вече не се бореха за нищо и можеха да печелят допълнителни пари, пускайки звездите си под наем в края на сезона). През останалото време играчите спокойно се преместваха от един отбор в друг. Това даваше голяма власт на агентите, но поради няколко причини беше полезно и за клубовете:
– ако новодошлият не играеше, го продаваха или го даваха под наем по всяко време и спестяваха от заплати
– нямаше пречка да се уреждат краткосрочни наеми, които облагодетелстваха отборите. Така например през декември 1994 г. Оксфорд нае Джими Картър от Арсенал. Тимът го взе на 23 декември и на 27-и го пусна в мач срещу пряк конкурент. Картър не вкара, но игра много силно и след няколко дни се върна при лондончани
– топ клубовете по всяко време можеха да се сдобият с голяма звезда. Арсенал купи Йън Райт (голмайстор №2 в клубната история) в началото на сезон 1991/92, когато вече беше вкарал 5 гола в 8 мача за Кристъл Палас. „Артилеристите“ знаеха потенциала му и не трябваше да чакат до януари – те го купиха на 24 септември
– дългата резервна скамейка не беше задължителна, тъй като контузен играч можеше да бъде заменен по всяко време. Така Ерик Кантона се появи в Манчестър Юнайтед, когато клубът търсеше алтернатива на контузения Дион Дъблин. Французинът беше потърсен от сър Алекс едва след отказа на Алън Шиърър. До края на ноември Кантона беше отбелязал 11 гола в 19 мача за Лийдс, но беше в конфликт с треньора. В остатъка от сезона той записа 9 гола и 11 асистенции за Юнайтед, а отборът му стана шампион
– можеха да се подсилят за конкретен мач, както Оксфорд и историята с Картър
– по-малките тимове печелеха от лидерите, като им продаваха звездите си по време на сезона срещу доста по-високи суми.
През лятото на 2000 г. възникна и друг проблем. Европейската комисия реши, че сумите за трансфер противоречат на Римския договор и ЕС предложи въвеждането на общи трудови правила във футбола. Ако това се беше случило, договорите щяха да се превърнат във формалност и играчите да сменят клубовете си, когато пожелаят при изгодни оферти.
УЕФА и ФИФА се страхуваха, че това решение ще унищожи футболната икономика.
От международната централа предложиха на Европейския съюз договорите да са валидни поне за една година. УЕФА отстояваше по-твърдо позициите си и ангажира клубни шефове и пресата, които разкъсваха предложенията на ЕС. Единственият компромис, който предложи европейската централа, бяха трансферни прозорци – система, която да регулира огромния поток пари във футбола, да оставя известна свобода на движение и в същото време да защитава икономически отборите.
Европейската комисия го прие. До края на 2000 г. държавите на Стария континент се подписаха под новите правила. Трансферните прозорци заработиха през сезон 2002/03 след двугодишен преходен период, в който Англия беше принудена да се присъедини към договора.
„Английските клубове харесваха старите правила. Новата система усложнява живота”, възмути се вицепрезидентът на Арсенал Дейвид Дейн през 2002 г. “Наложиха ни го. Ние бяхме категорично против, но УЕФА оказа натиск върху нас и не ни остави избор.“
