Българското посрещане на френски, ирландски и британски дивизии в Македония през Първата Световна война
След катастрофално проведената френска кампания в Дарданелите, френските сили, както обикновено, откриват начин да отстъпят и да насочат силите си в съвсем друга посока. Веднъж изгонени, генерал Морис Сарай решава да прояви някаква форма на героизъм на Балканите. Ето защо, неговите дивизии акустират в Солун през октомври 1915 г. Сърбия вече е пропищяла, след като е нападната от три страни – силите на Австро-Унгария, Германия и България.
Не трябва да забравяме, че след жестоката демонстрация на сила по време на Балканската война и самосиндикалното разправяне с Османската империя, родният войник е ухажван от всички страни, за да се включи в конфликта. Морис трябва да подпомогне бягащата сръбска армия, която се опитва да мине през Албанските планини и да стигне до своите съюзници. Отчаяната операция се оказва доста трудна и почти невъзможна, а в спасителната акция се освобождават около едва 100 000 души.
Морис е готов да се изправи срещу един от най-големите си кошмари. На 15 октомври две български преминават границите на Сърбия, до 22 октомври ще успеят да окупират Куманово, Щип и Скопие и така не позволяват на сръбската армия да успее да се евакуира през гръцката граница. Повече от година Сърбия моли за помощ своите съюзници и точно толкова време никой не помага в опитите ѝ да се справи с германците и австро-унгарците. Последният зловещ удар е „Шуми Марица!“ на живо.
Снимка: By Agence Rol – Bibliothèque nationale de France, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12043443
На 15 и 16 октомври съюзническите войски в лицето на френските 57-а, 122-а, 156-а дивизия, включително и две леки кавалерии, придружавани от ирландски части за противодействие срещу българската армия се подготвят за дълъг поход. На 20 октомври френските дивизии достигат Криволак до река Вардар. Британците пък успяват да заемат позициите около Дойран, за да се запознаят отблизо с интересните философии на генерал Владимир Вазов относно войната. Но нека насочим вниманието си към генерал Морис Сарай.
Първата среща между българите и французите се случва на 21 октомври, когато 14-и полк се спуска по Струма, за да детонира ЖП гарата и също така да премахнем моста до нея, когато с изненада разбира, че французите вече са се укрепили. Изненадата е достатъчна, за да доведе до отблъсване на близо 11 километра от точката на интерес близо до Раброво. Френските сили успяват да установят контрол на разстояние от 48 километра по железопътната линия.
Желанието на сърбите да посрещнат братята французи е жестоко охладено с любезното съдействие на 2-ра Българска армия на 24 октомври и командването на генералите Георги Тодоров и Стефан Богданов, които установят контрол над Велес и Куманово. На 27 октомври 57-та френска дивизия поставя изкуствени мостове и успява да покрие около 24 километра по линията на Вардар между Градец и Криволак. На 3 ноември французите нападат три контролирани моста от българската армия. При опит за нападение „На нож!“, жертвите наброяват около 3000. Същият ден се завземат селата Дорломбос и Кочули.
Снимка: By Anonymous – The State Archives of the Republic of Macedonia (DARM), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52697143
Опитът на французите да предвижат артилерията напред се проваля, теренът не позволява разгъването и предвижването на тежката техника. Още по-страшното е, че след като не може да се движи, французите просто я оставят. Предвижват се напред към Камен Дол и Дебрище и без усилия завземат тези две железопътни гари. На 7 ноември разходката приключва. Французите се изправят срещу Манастир Свети Архангел – добре охранявана крепост, през която никой не може да премине.
При опит на 157-а дивизия да атакува на юг от Костурино, но за изненада е посрещната с особено българско гостоприемство, което в последствие преминава в дългго изпращане до Дорлобос. На 9 ноември Сирково и Крушевица се окупират от французи, а междувременно българските сили решават, че е време да спрат да преследват сърби и насочват вниманието си към елитната френска войска. 156-та дивизия има нова интересна задача, да се изправи срещу неприятния терен на планина Беласица.
Междувременно два полка от 57-а френска дивизия трябва да задържат Градец и Караходжали. Срещу тях се изправят 6 български полка. На 10 ноември французите нямат избор, освен да нападнат отново манастира, но за пореден път, атаката им се посреща с контра-атака. Манастирът е задържан, но за радост на френската армия, Долно Чичево и Горно Чичево са превзети. На следващият ден французите получават заповед да се върнат обратно и да оставят селата.
На 12 ноември генерал Стефан Богданов заявява, че трябва да завземе обратно двете гари и селата, напада, но се оказва, че няма никой. Крушевица също се връща обратно в българската територия. Желанието на френските войски да продължат напред е охладено, особено след като правителството им съобщава, че пристигат сериозни подкрепление, а междувременно в Битоля някои от жителите изразяват голямо недоволство, което може да допринесе за още по-сериозно оголване на гърба на френската армия.
Снимка: By Unknown author – post card, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15179569
На 22 ноември две сръбски дивизии се опитват да си върнат Скопие, но са толкова лесно неутрализирани, че французите се оттеглят, след като няма смисъл за повече задържане на фронта. Цяла Сърбия е принудена да напусне територията си, последвана от краля си, правителството, както и хиляди бецанци, които по пътя срещат глад, студ и достатъчно болести. Албания също не ги посреща с отворени ръце и по пътя продължава да редуцира броя им. На брега на Адриатическо море, френски и италиански части успяват да транспортират повечето на гръцкия остров Корфу. До края на 1915 г. френската армия ще признае, че е изгубила повече от 2 милиона души, докато британската армия ще изчисли около 600 000 души.
Друга интересна история е тази за ирландските войници, които за жалост не могат да се похвалят с добра климатизация, а балканският синдром се оказва доста тежък и за самите тях. Когато войната избухва през 1914 г. 10-та Ирландска дивизия е сформирана почти веднага. Ирландците получават британски униформи и заминават, за да партнират на французите и сърбите в опити да озаптят българската армия. Голяма част от тях никога не са напускали своя любим остров, а Македония е точно толкова позната, колкото може да бъде и Луната.
Някои пишат в дневниците си „На където и да погледнем, винаги виждаме планени, по-високи дори от Шимор.“. Пристигналите през есента на 1915 г. са с летните си дрехи и преди да се произведе и куршум, голяма част от войниците влизат в лазарета за лечение на измръзвания. Ако зимата е жестока, то лятото също не прощава на ирландците.
„Опитваме се да спим, но комарите им хапят жестоко. Освен това трябва да се пазим и от змии – отровни са.“
Снимка: By Unknown author – scanned postcard, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19162509
Именно те се сражават в битката за Костурино. 10-та дивизия трябва да пази долината на Вардър. Заемат десния фронт и помагат на французите, които се опитват да помогнат за евакуацията на сърбите. И докато австро-унгарците поздравяват с тежка артилерия, скоро са посрещнати от български войници, които по думите на ирландските рейнджъри, врагът се спуснал от всички страни на планината и дори не се занимавал да произвежда изстрели, повечето директно се спускали на щик срещу врага си.
По спомени, мнозина заявяват, че най-жестоката среща за тях е на 7 декември 1915 г. 138 мъже са убити в ръкопашен бой – атаката на щик продължава да дава резултати. Около 130 други са взети като затворници. Много скоро имената на ирландците ще бъдат записани на Дойранския мемориал. Само там са написани имената на около 117 войника. Когато телеграмите започват да пристигат на острова, много семейства се опитват да намерят фронта на картата. Интересен факт е, че бойци като Пади Моран оцелява.
До края на живота си ще го наричат „България“. 10-та Ирландска дивизия губи 1500 души и само 300 са паднали в битката за Костурино. Според други оцелели, теренът в Македония бил толкова непроходим, че много от войниците били закарани на групи до фронта с помощта на трактор. Добрата новина е, че има ирландци, които успяват да преминат границата. В тяхна чест до езерото Дойран е поставен келтски кръст.
