Как са гледали на паяците през Средновековието
Един ден в началото на 12 век свещеник на име Норберт от Ксантен отслужва литургия в криптата, когато се случва нещо неочаквано: голям паяк пада от тавана в чашата с осветеното за причастие вино. Ужасеният свещеник вижда съществото и (по думите на неговия биограф) „той бил шокиран, гледайки живота и смъртта пред себе си“. Но благочестивата сила на духа му преодолява естествената му реакция на отвращение и така „той избра да се подложи на опасността и поглъща всичко, което има в чашата“. Когато месата свършва, вярвайки, че ще умре, той остава пред олтара, молейки се и оплаквайки съдбата си пред Бог. Тогава носът му започна да го сърби; той го почесва, след което киха и изстрелва паяка на свобода.
За анонимния автор, който записа този инцидент, това е история за силата на религиозната вяра: вярата на Норберт в Бог му позволява да погълне паяка и тази му вяра е възнаградена от божествена намеса, която гони съществото от неговото тяло.
Колкото и да е странно, това далеч не е уникална история – има много свещеници, за които се твърди, че са изправени пред същата дилема и правят същия избор. Те също са спасени, въпреки че начинът, по който паякът напуска телата им, варира: той излиза през обрив по кожа, изпълзява от пъпки по различни части на тялото или когато на свещеника му е пусната кръв (стандартен лек за много неща по онова време). Паяците почти винаги се появяват не само живи, но абсолютно непокътнати, но по-късно са убивани и се съхраняват като реликви.
Подобни инциденти не са ограничени и до сферите на чудодейното – въпросът какво да се направи, ако паяк (или друго неприятно същество като муха) попадне във виното за причастие, е сериозно обсъждан от редица писари.
Тяхната загриженост е тясно свързана с католическата вяра в Трансубстанциацията – доктрината, която гласи, че след като бъдат осветени за причастието хлябът и виното действително се превръщат в част от тялото и кръвта на Христос. След като един паяк е потопен в тази свещена течност, той не може просто да бъде изхвърлен, а трябва да бъде третиран с уважение. Следователно някои съветват чуждото да бъде погълнато, макар и да е неприятно за свещеника. Други обаче се тревожат, че е малко нагло да се предполага, че Бог ще се намеси, за да спаси живота на свещеника, а също така и, че свещеника може да бъде толкова отблъснат от паяка, че веднага да повърне в църквата. И по двете причини може да е по-добре паякът да се изхвърли внимателно, или като се излее цялото причастие в сакрариума – специална мивка за изхвърляне на свещени течности като светена вода.
Ако истории като на Норберт илюстрират понякога прекалено буквалния характер на средновековната религиозна мисъл, те също така предполагат, че страхът от паяци не е ново явление. През средновековието паякообразните имат някои положителни асоциации: техните мрежи са използвани за лечение на леки заболявания като треска и повърхностни рани, а някои богослови (вярващи, че всички животни са създадени от Бог в полза на човечеството) предполагат, че християните трябва да съзерцават паяците, „които се впускат покорно в задачите си“, и да се поучат от тяхната упоритост. Най-вече обаче те са източник на страх и отвращение. По-специално, те се свързват с греха и дявола: средновековните литературни текстове са пълни с изображения, в които начинът, по който паяците залавят мухи, се сравнява с начина, по който дявола заплита непредпазливите в мрежата на греха и ги влачи към ада. В контекста на тези вярвания свещениците, които поглъщат паяците, дават ярък пример за това как комбинираната сила на Бог, тайнството и вярата на човек могат да преодолеят греха.
Освен това, въпреки факта, че повечето паяци в Европа не са отровни, медицинските власти твърдят, че човек, който погълне паяк, ще умре или поне ще се разболее сериозно. Циркулират множество истории за хора, които се самоубиват, или поне са се опитали, по този начин. Дори се твърди, че Черната смърт е причинена от евреи, които „са искали да потушат цялото християнство, чрез техните отрови от жаби и паяци, сложени в масло и сирене“. Поради тази причина монахините от Челас (Португалия), научавайки, че техният свещеник поглъща „голям, черен, ужасен паяк“ заедно с виното за причастие, настояват да му се пусне кръв веднага. Тяхната надежда е, че това ще премахне отровата от тялото му, макар в този случай паякът да „излезе от ръката му жив преди каквато и да било кръв да се появи от раната“ – за голямото учудване на жените, които благодарят за чудо и показват паяка на всеки, който би издържал да го погледне.
