Ирак познава тайната на добрия преврат и в битката с корупцията ще направи няколко
Превратите са особено занимание за Близкия изток. През 60-те и 70-те години почти всяка една страна може да се похвали с опит и желание за рязка промяна, постлана с добри намерения и поне един харизматичен лидер, който да поведе народа си към бездната. Историята до този момент трудно ще успее да излъчи поне един качествен диктатор, чийто промени и идеи са успели да доведат до нещо положително.
Едва ли съществува терминът „добър душманин“, но за издигането на един лидер са необходими някои особености. Революцията не може да се случи без необходимите предпоставки, но пък изискванията винаги са едни и същи, поне до голяма степен. Ето защо насочваме вниманието си към 14 юли 1958 г. и преврата в Багдад. Именно този момент ще бъде повратен за нацията, отваряйки вратите за нова форма на зло и загатваща един много стар и вечен въпрос: защо трябва да сменяме едно зло с друго?
Ирак през 1958 г. се радва на автономното управление на кралския род Бану Хашим. Водеща политическа фигура в този момент е Нури Саид. Неговата основна подкрепа идва с помощта на британските политици, които успяват да го закрепят на служба цели осем мандата. Този министър-председател дава зелена светлина на Великобритания да се намесва пряко в политиката и сътоветно винаги да се отзове на помощ, когато това е необходимо. Колкото повече стои един човек на власт, толкова по-сигурно е, че ще се превърне в злодей за абсолютно всичко. В този случай можем да забележим, че Нури изобщо не е изключение.
Президентът Сариф
Снимка: By Unknown author – http://www.alabasianews.com/news.aspx?id=2562&group_key=persons_with_a_history&lang=ar, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26460798
Националистическите групи започват лека полека да прокрадват своите нови идеологии в региона. Подкрепата на външни сили изобщо не ги интересувала, а в Египет вече се налбюдава движението на арабския националист Гамал Абдел Насер вече е размътил водата за всички останали. Големият проблем е желанието на САЩ и СССР да повлияят пряко на политиката и да предоставят възможност за добавянето на още един сателит в региона на влияние. През 1955 г. САЩ подпсива „Багдатския пакт“, който изисква гаранция, че Ирак ще се превърне в анти-комунистическа страна и ще се бори срещу влиянието на СССР. Общественото мнение не спира да обвинява монархията в корупция, неефективност и често я определя като чуждестранен инструмент за изпълнение на най-различни задачи.
Повтаряните мантри успяват да назреят и да мотивират група военни лидери да основат така наречената групировка „Свободните офицери“. Именно от тях тръгва и началото на края за Ирак като монархия. Голямата промяна започва от двама души: Абд Ал-Карим Касим и Абдул Салам Ариф. Планирането на преврата започва скоро след революцията в Ливан срещу западният режим. Планът на Ариф е да вкара 19-та бригада в Багдад и да окупира важни точки от града, Касим трябва да стои в резерв и да помага при нужда с подкрепления. На 14 юли 1958 г. Ариф навлиза в сърцето на града с танкова дивизия и обгражда редица парламентарни сгради.
Войници влизат в радио станцията на града и други комуникационни центрове и спират „грешното“ подаване на информация на жителите. Ариф решава да съобщи за своите намерения с добре подготвена реч и не забравя да спомене, че днес Багдад ще сложи край на империализма и корупцията. Ирак ще направи карачка напред към обществото си и ще даде шанс на всеки за развитие. Към обещанията добава и правото на честни избори за нов президент. Междувременно войниците му напредват към кралския дворец и резиденцията на Нури Саид. Все още не е ясно каква е била първоначалната команда.
По примера на други революции можем да забележим изпращането на досегашните лидери в изгнание. Войниците прекрачват спокойно територията и на двете сгради, като не срещат никаква съпротива от кралската охрана. Всеки един от тях е получил команда да не оказва никаква съпротива. Изисква се особена етика от един водач да се откаже от трона си, а именно за това решение можем да забележим, че кралят се е надявал на уважение. Очакванията не се сбъднали, войниците извлекли кралската фамилия и се постарали да я елеминират в двора на двореца. И до днес можем да забележим, че политиката в Ирак не се слави с особена галантност.
Писмените претенции често ухаят на барут и се подпечатват с кървави печати. Армията не успява да се разправи толкова лесно с Нури Саид. Той успява да избяга от преследвачите си и тръгва към границата. Дегизира се като жена и прави една единствена грешка – да мине през магазин в Багдад, преди да продължи напред към целта си. Някой го разпознава и на 15 юли той също е задържан и публично разстрелян. Наблюдавайки успешното изпълнение на задачата, Касим също тръгва напред с войската си.
Двамата революционери не могат да се похвалят с подкрепата на цялата армия, впрочем във всеки един момент тя може да се призове и за кратко време да неутрализира политическите опоненти, но след като така и не получават заповед от краля, те остават на изчакване. Междувременно един от най-силните съюзници в лицето на Йордания също не знае какво решение да вземе и коя страна да подкрепи. Внезапната парализа само помага на свободните офицери. Нека не забравяме и думите на Едмън Бърк:
„За триумфа на злото е необходимо само едно – добрите хора да не правят нищо.“
Без особена съпротива, скоро Ариф започва да повишава напрежението и да мотивира жителите да преследват предателите и шпионите. Демокрацията излита през прозореца, човешката еволюция е зачеркната и остава само гневната тълпа, която да започне едно велико преследване. В тази интригуваща битка, всеки е враг на другия. Министрите, които се крият в хотели в Багдад, са извадени на улицата и линчувани. Тялото на Нури е изровено от чакали и разкъсано, но това не пречи на тълпата да използва частите му за развяване на един по-кървъв флаг. Регентът на краля – Абд ал-Илах е убит и също теглен по улиците.
Тялото му е оставено да виси пред портите на Министерството на отбраната. След колективното забавление на тълпата, армията отново поставя вечерен час и успява да успокои страстите. Касим бързо заема поста на министър-председател и веднага разваля Багдатския пакт. Обещанието за свобода и демокрация се оказва една далечна мистика, защото сега на сцената ще се появят иракските нациналисти и почитателите на комунизма, които често ще влизат в пряка битка. В последствие двамата свободни офицера ще се превърнат в смъртни врагове и през 1963 г. Касим ще бъде свален от власт и ще разбере как точно се е чувствал Нури Саид.
Карим след поредния преврат.
Снимка: By Unknown author – http://www.imshiaa.com/vb/showthread.php?t=170297, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26455929
Разбира се, ЦРУ не остава безучастно в тази интригуваща игра. Косвената им намеса позволява на националистите да получат сериозен списък с хора за убиване в следващия преврат. И за една вечер редица комунистически лидери, както и представители на левицата са унищожени и изкоренени. Какво обаче трябва да знаем и запомним, след като страната най-накрая е разтресена от лудостта на двама души, Ирак поставя началото на цял сезон с преврати. Очевидно винаги има кой и за какво да се елеминира.
Крехкият мир и постоянните викове за корупция могат да запалят абсолютно всяка черга. Големият проблем на свободните офицери е, че никога не успяват да наложат особен контрол. За създаването на истински преврат е необходим и истински лидер, а такъв ще дойде едва 10 години по-късно. Управлението му ще промени значително страната и ще доведе до още по-жесток срив, но нека не забравяме, че преди това ще има достатъчно обещания. Разбира се, говорим за Саддам Хюсеин.
Заглавна снимка: By Unknown author – https://web.archive.org/web/20081215181805/http://weekly.ahram.org.eg/2008/878/_sc1.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26455669
