Древен Рим може да маркира началото на един съвременен мегаполис, който можел да предложи абсолютно всичко на своите жители. От платена любов и разнообразни забавления, до гладиаторски битки, философски беседи и дори театър. Ако пропуснем дигиталната технология, Древен Рим може да се похвали като сериозен скок към цивилизацията, особено с ранното създаване на пътища и канализация. Амфитеатърите, като място за хляб и зрелища, практически действат много по-рано и улавят политическия живот и настроенията на обществото. Интересен факт е, че през 186 г. пр. Хр. започват да се използват и диви животни за още по-интересен обрат по време на битките.
С екзекутирането на зверове, човек е демонстрирал символичната победа над природата. Битките между гладиатори датират много по-рано и най-често насочват вниманието ни около 264 г. пр. Хр. На погребението на Децимус Брутос Пера, синовете заплащат на гладиатори, които по двойки да се сражават и да отдадат почит на загубения римски консул. В последния век на Римската република, различни политически фигури използват гладиаторите за печеленето на популярност и през 63 г. пр. Хр. Цицерон със закон забранява подобни публични забавления за две години период – толкова се позволявало на държавника да управлява. Така самият спорт успял да спре зрителите от подготвянето на следващата кампания.
В началото на 27 г. пр. Хр и 14 г. сл. Хр. започваме да наблюдаваме установяването на гладиаторските битки, в които често пристигали и осъдени на смърт затворници, които да се сражават за живота си. Понякога същите се изправяли срещу диви животни – събитието се случвало преди обяд, а следобяд идвали гладиаторските битки. Амфитеатърът в Помпей, който е построен много преди император Октавиан Август да започне да предоставя хлябът и зрелищата, също може да се похвали с интересна и пълноценна програма за всички 15 000 зрителя, които искат да прекарат деня си в гледането на кръвопролития – Колизеумът идва малко по-късно. По-важното е, че новият закон поставя и ограничения за провеждането на събитията и до 22 г. пр. Хр. е изцяло под имперски контрол.
След като Нерон е убит през 68 г. сл. Хр. започва популярната битка на четиримата императори през следващата година. Тит Флавий Веспасиан започва своята основна мисия за печеленето на обществото и именно той нарежда построяването на голям амфитеатър за провеждането на гладиаторски битки. След пожарът на Нерон, една добра локация се оказва изкуственото му езеро, върху което се строи и Колизеумът. Нещо още по-важно е, че императорът за първи път връща публична собственост обратно на римляните, което също носи допълнителни позитиви за управлението му. Благодарение на канализацията, която стои под самия амфитеатър, римляните можели да стават свидетели и на морски битки. По време на управлението на Домициан, гладиаторските битки вече се случват единствено и само с разрешението на императора и според календара, не се случват толкова често.
Практиката продължава и за следващите императори, които строго диктуват това публично забавление. Обикновено се случват за празнуването на различни фестивали или други важни случаи като победа на римската армия. Гладиаторската сцена позволява на всеки гладиатор да манипули обществото и точно по тази причина се налага контрол върху участието, времетраенето на битката и шансовете за оцеляване. Героите там се оказват достатъчно опасни и точно по тази причина не живеят особено дълго, за да не се превърнат в следващия носител на бунта. Колизеумът се смята за символ на силата, понякога императорът показва своето могъщество и позволява на хората да се чувстват силни чрез демонстрираната сила там. Разпределението на местата също изпълнява функцията на чиста репрезентанция на социалния статус.
Там всяка седалка може да покаже потеклото на заемащия. Интересен факт е, че заможните и аристократите са получавали шанс да заемат предните места, за да бъдат по-близо до събитията. Впрочем дори тогава има подготвен сценарий за протичането на сблъсаците, който често преминавал в кървав хаос, но поне римляните имали добри намерения да представят по-оркестрирано клане на арената. Извън Рим, практиката за демонстриране на лоялност към империята, мотивира останалите управници да последват примера и да продължат да създават амфитеатри за битки.
В Източните провинции практиката също успява да се промени, макар и в Гърция да няма такъв успех – конструкцията на техните театри не позволявала адаптиране. В по-големите източни градове и до днес може да се забележи присъстивето на такова културно сдание. Гладиаторските битки давали нещо повече за римляните и по-конкретно за армията. Чрез наблюдаване на варварските стилове на битка, както и привилегията да умреш в името на народа – конкретно за неговото основно забавление, голяма част от легионерите можели да разберат срещу кого и какво се изправят.
Що се отнася до българските територии – гладиаторските битки са успели да стигнат и до тук. Някои български градове в миналото са били добре известни римски провинции. Стара Загора се разглежда като местност за почивка на пенсиораните легионери и римски елит, който също имал нужда от забавление. Огромното количество на най-различни римски разкопки показва, че преди Аспарух, на територията са се водили най-различни гладиаторски сражения, но до този момент се откриват едва три амфитеатъра. Първият се намира в Сердика, вторият се казва Марцианопол и се намира на територията на в Девня, а третият се нарича Диоклецианопол и е позициониран близо до Хисаря.