През 1926 г. Футболната федерация на Италия основава новата Национална дивизия – елитното ниво на италианския футбол тогава. Столицата Рим е представена от новосъздадените Алба Рома и Фортитудо Рома, а Роман и Лацио са пратени във Втора дивизия.
По онова време фашисткият режим на Бенито Мусолини вече навлиза активно и в спорта, като започва с футбола, най-популярния спорт в страната.
Скоро Алба и Фортитудо са преименувани, съответно на Алба Аудаче и Фортитудо Про след различни сливания. Но отборите от Севера като Болоня, Дженоа, Ювентус и Торино все още са твърде силни за столичните състави.
Затова секретарят на фашистката организация в Рим Итало Фоски планира още по-мащабни сливания на съществуващи тимове с цел да създаде суперотбор, който да се мери с останалите в битката за първото място.
Политикът предлага сливането на дузина римски отбори под общото име Рома. Много от тях приемат, но има и такива, които се опълчват, като например Лацио, зад който стои генералът от столичната полиция Джорджо Вакаро.
Новият отбор Рома възниква от сливането на три клуба: Алба Аудаче, Фортитудо Про и Роман. За ден на сливането се смята 7 юни 1927 г., когато е публикувано и съобщението за създаването на новия клуб.
За цветове на клуба са избрани златножълто и вишневочервено. Още тогава символът на Рим – вълчицата, става емблема на клуба. Първият президент на Рома е именно Итало Фоски, който само след година предава властта на бившия шеф на Алба Аудаче Улис Илори.
Клубът е със седалище на малката уличка Виа Дели Уфици дел Викарио 35.
През първите две години от съществуването си Рома играе на „Мотовелодомо Апио“, докато се строи първият стадион на клуба – „Камо Тестакио“. Съставът е формиран от футболисти от трите слети отбора, но повечето от играчите, включително капитанът Атилио Ферарис, идват от Фортитудо.
Ферарис прекарва 10 сезона в елитната дивизия и записва над 200 мача за Рома, като след това играе за градския съперник Лацио, Бари и Катаня. Халфът е част от националния отбор на Италия, който печели бронзовите медали на Олимпийските игри през 1928 г.
Върхът в кариерата му идва през 1934, когато е основен играч на „адзурите“ по пътя им към световната титла и заслужено е избран в отбора на турнира. Той е не само първият капитан на Рома, но и първият играч на „вълците“, станал национал на Италия.
Ферарис е много обичан и уважаван от феновете, но и доста проблемен извън терена.
Подобно на други футболни легенди от едно време, той залита по жените, пушенето и купоните до зори. Увлича се сериозно и по хазарта и дори иска пари назаем от президента, за да компенсира загубите си.
Животът му извън терена за малко да провали кариерата му, тъй като след поредния запой и пропусната тренировка през 1934 г. е изхвърлен както от Рома, така и от националния отбор. Селекционерът Виторио Поцо обаче познава качествата му отлично и знае, че не може да се лиши от един от ключовите си футболисти точно преди Световното първенство, провеждащо се именно в Италия.
Но заради прегрешенията си Ферарис е забит на скамейката.
Марио Пициоло обаче чупи крака си в първия четвъртфинал срещу Испания, завършил наравно 1:1. Така Ферарис се появява като резерва и именно негов гол носи равенството и преиграването.
Ден по-късно „скуадра адзура“ побеждава с 1:0 и се класира за полуфинала, а капитанът на Рома повече не излиза от титулярните 11 до финала и до спечелването на титлата с победа с 2:1 над Чехословакия.
След Световното първенство полузащитникът сменя екипа на Рома с този на местния съперник Лацио. До края на кариерата си играе още за Бари, прекарва нов период в Рома и после в Катаня. Прекратява кариерата си през 1944-та, но три години по-късно загива трагично не другаде, а на терена по време на мач на звездите.
Така една от първите италиански футболни легенди се оказва неотменно свързана с футбола до последния си дъх. И днес на надгробната плоча на футболиста пише: „Атилио Ферарис – световен шампион“.