Великите авантюристи: Капитан Петко Войвода, последният господар на Родопите
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Село Доганхисар е разположено в Източна Тракия, недалеч от Дедеагач. Днес и селото и градът имат нов, гръцки имена, но областта все още пази спомена за най-прославеният син на Доганхисар – Петко Каракирков. Едно клише, останало във историческите книги гласи, че не е случайно родното място на воеводата. Доганхисар – Соколовата крепост, е старо българско село, прочуто още от XVI век със своето будно, трудолюбиво и борбено население. Според легендите, селото е основано от боляри, преселили се от Търново към сърцевината на тогавашния Османски султанат още след падането на България, когато Мизия е разорена и обезлюдена от нашествията и предхождащата ги чума. Свидетелствата от XVII и XVIII век говорят за процъфтяващо селище с над 1600 души население. От Доганхисар преселници основали няколко други български селища в Източна Тракия. В епохата на Танзимата селото процъфтява и негови по-заможни представители дори успяват да изкупят редица турски чифлици в съседни турски села. Именно в тези „златни“ за селото години, на 6-ти декември, 1844 г. в дома на Кирко Каракирков проплаква неговото шесто дете – Петко. Всичко на всичко, Кирко имал девет деца, четири дъщери и петима синове. Семейството не било заможно, но било сплотено и трудолюбиво. Един от по-големите братя на Петко – Матьо (среща се и като Матю) се хванал на работа като овчар в местен турски чифлик. Самият Петко чак на 15 години се научил да пише, при това на български с гръцки букви от местния даскал Лефтер. Едва започнало, закъснялото му образование било прекъснато от трагедия. Матьо и братовчед му Вълчо разсърдили местния турски първенец Мехмед бей, понеже си позволили на глас да изкажат че ще дойде ден, в който и българите ще яздят бели коне в тези земи, а агите ще ходят пеш. На път към дома по време на един събор, Матьо и Вълчо са убити, а телата им са хвърлени в течащата край Доганхисар река. Смъртта на Матьо е вододел в живота на по-малкия му брат Петко. Без много да се замисля, тогава 17-годишният младеж събира свои връстници и през нощта атакува чифлика на Мехмед бей. Петко прониква в спалните помещения, убива Мехмед бей и сина му, след което с останалите хайдути-новобранци се изтегля към гористите подножия на Родопите на северозапад от Доганхисар.
През лятото на същата тази 1861 г., младежите придобиват своето бойно кръщене, след като водят три последователни, успешни сражения с османски полицейски части, пратени по петите им. През следващите две години, четата на Петко, станал вече известен като Петко Войвода, обикаля земите около Доганхисар, сражава се с османски полицейски части и нередовни отряди башибозуци и атакува чифлици на печално известни местни първенци, „прославили се“ с тормоза над местното население. През лятото на 1863 г., четата е обкръжена от потеря край село Исьорен. Двама четници са убити, а останалите, сред тях и Петко са заловени и пратени в затвор в Галиполи. Разбира се, кафезът не е подходящо място за мъже от Соколовата крепост и те бързат да организират бягство. За зла съдба са заловени и са преместени в Солун, където се озовават в занданите на Кървавата кула (днес наричана Бялата кула). Въпреки изтезанията и разпитите, хайдутите не се пречупват и в крайна сметка решават да ги преместят в затвора в Драма. По пътя за натам, Петко и съратниците му успяват да напият охраняващите ги заптиета и да избягат. Османските власти са нащрек и организират нова засада, залавяйки всички бегълци освен войводата.
Още същата зима, Петко Войвода сформира нова чета, с която влиза в поредицата от сражения с османските редовни и нередовни части. От юни до септември, 1864 г., Петко печели три по-големи сражения с вражеска потеря, надвивайки един от най-способните полицейски началници в Одринския вилает – Осман ага. След края на активния хайдушки сезон, Петко заминава за Атина, където става слушател във Военното училище. На следващата година заминава за Италия, където се среща с Джузепе Гарибалди. Заедно с прочутия италианец, Петко Войвода участва в създаването на доброволчески отряд, който през 1866 г. се включва в кървавото въстание на остров Крит. Отрядът, който Петко командва се справя успешно с няколко османски потери, но в крайна сметка, е принуден да напусне Крит. След въстанието, Петко Войвода, получил почетното прозвище „капитан“, заминава за Александрия, където има голяма българска търговска колония. През следващите три години, Петко Каракирков странства из Средиземноморието, като живее за кратко в Италия, Франция и накрая обратно в Гърция.
През пролетта на 1869 г., Петко Войвода събира около себе си неколцина български доброволци в Атина и заминава с кораб за родната си Източна Тракия. Там в началото на лятото сформира нова чета, която нарича Тракийска родопска българска военна дружина (ТРБВД). Още от началото на своето съществуване, бойният отряд влиза в поредица успешни сражения с османските власти и бързо привлича вниманието на местното население. През лятото на 1871 г., четата на Петко Войвода вече наброява около 100 души. С тях, той разгромява две потери, организирани от местни черкези и опожарява селата им, след което в средата на август разбива голяма османска потеря, пратена срещу него от еноският каймакамин Тахир бей. Османските власти отговарят с репресии над християнското население през есента на 1871 г. В разгара на безчинствата, Петко Войвода се промъква в дома на Тахир бей и след „разговор“ на четири очи, изстъпленията на османските власти са прекратени.
На следващата 1872 г., следват нови успехи срещу османските редовни и нередовни полицейски части. При едно сражение, четниците пленяват Арап ага – местен полицейски ръководител. Животът му е пощаден и пленникът е разменен срещу освобождаването на заловени четници и техни помагачи от тракийските села. Същата година, одринските власти се виждат принудени да платят откуп от 6000 гроша на Петко Войвода за да преустанови временно нападенията си. По същото време, воеводата реформира своята пораснала дружина, създава отделни бойни отряди, както и „каса“, която да контролира постъпленията и разходите на дружината. Написан е и специален устав, формулиран на 23 август, 1873 г., в който отрядът е преименуван на Тракийска революционна българска дружина. За първото полугодие на 1874 г., четниците водят осем сражения срещу османски полицейски части, башибозуци и дори един табур (батальон) войници, пратени в подкрепа на местните власти. Макар и числено превъзхождани, българите излизат победители от всичките сражения, нанасяйки сериозни загуби на османските части. Следва дръзка операция срещу ЖП гарата в Дедеагач, което предизвиква реакция на централните власти в Истанбул. Изпратени са 2000 войници, на крак е вдигната и полицията, заедно с башибозушки отряди. Всички опити да се заловят Петко и хората му се провалят, а потерята е разпусната, без да постигне абсолютно нищо. По-опасен се оказва заговорът на гръцкия лихвар Калън Тома, който се опитва да отрови Петко Войвода през есента на 1874 г., но опита за покушение се оказва неуспешен. Напредването на есента не позволява повече действия на четата, но Калън Тома не е забравен.
През пролетта и лятото на 1875 г., Петко и мъжете му водят нови пет сражения срещу османските части, башибозук и черкези. Често в съотношение 5 към 1, българите излизат победители, а неколцина от местните първенци, тръгнали по петите на войводата падат убити. В края на лятото, лихварят Калън Тома организира местен отряд в Марония, който да подпомогне османските власти в борбата с Петко и четата му. И тази злополучна потеря е разбита, а воеводата влиза в Мароня след бърз нощен марш, залавя местните първенци и самият Тома. Богатството на лихваря е раздадено на местните бедняци, книгите, в които са записани длъжниците му са изгорени, а гъркът е взет за заложник. Следват преговори с османските власти. Петко Воевода иска неговите стари съратници от най-първата му чета, които са заточени на Кипър да бъдат освободени, заедно с няколко пленени помагачи, затворени в занданите на Одринския вилает. Ятаците са пуснати на свобода в замяна на 4 пленени заптиета. Кипърските заточеници обаче не са пуснати и заради това, Калън Тома и двама от пленените заптиета са екзекутирани от четниците.
През пролетта на 1876 г. избухва Априлското въстание. Отговорът на османските власти е бърз, жесток и кървав. В ситуацията, в която башибозука помита Перущица и Батак, Петко Войвода прави труден избор – четата му се прикрива и не извършва никакви действия срещу местните власти за да не привлича внимание и за да запази българските села в Източна Тракия от османските зверства. Година по-късно обаче, когато Русия обявява война на Османската империя, Петко Войвода е сред първите българи южно от р. Дунав, които се вдигат на оръжие. През цялото лято и есента на 1877 г., четата на Петко Войвода води успешни битки с местни османски части, ангажирайки немалко войници и башибозук, които биха могли да заминат за боевете в Подбалкана и Мизия. Междувременно, четниците атакуват и вражеските линии за комуникация, пощенските служби и снабдяването. Четата играе активна роля в опазване на българските села от изстъпления на обезверените от военните поражения османци, както и от безчинствата на бандите дезертьори от османската армия, които бягат от руските войски. През декември, 1877 г., Петко Войвода завладява Марония и контролира града чак до 9-ти март, 1878 г., когато след подписването на Санстефанския мир, османците успяват да пренасочат военни части и башибозук към града и прогонват българския отряд. Заедно с четниците, от града се изтеглят и много български семейства, които се прехвърлят към Доганхисар.
Седмици по-късно, четата на Петко Войвода е изправена пред ново предизвикателство. В Родопите започва да вилнее отрядът на английският полковник Сенклер (Хидает бей), който се стреми да установи контрол над Родопите и да откъсне планинския район от контролираните от Русия български земи. Т. нар. сенклеристи атакуват редица български села в Източна Тракия, но реакцията на Петко Войвода не закъснява. През пролетта на 1878 г. четата на Петко Войвода води седем последователни сражения срещу Хидает бей и хората му. Всичките се увенчават с успех, а срещу няколко десетки български четници и доброволци, верните на Портата части дават стотици убити и ранени. В крайна сметка, победите, постигнати от Петко Войвода водят до разпад на отрядите на Сенклер през август, 1878 г. С това бойният път на българските отряди не завършва. През август и септември Петко Войвода разбива няколко башибозушки части в Родопите, успешно отбранява Чепеларе и Широка лъка и макар да търпи поражение от османците в началото на зимата, дружината му успява да запази местното българско население от османските издевателства. Последните действия на Тракийска революционна българска дружина са от пролетта на 1879 г., когато се сражава с местни разбойници в кърджалийско. През юни, 1879 г., със стабилизиране на положението в Източна Румелия, Петко Войвода разпуска четата си, която е прекарала 20 години в постоянни боеве с османски полицейски и военни части, башибозуци, черкезки отряди и сенклеристи. Поканен лично от ген. Скобелев, Петко Каракирков заминава за Русия, където е представен на император Александър II. За своите заслуги в хода на Освободителната война, императорът произвежда войводата в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст за храброст. Петко получава и голямо имение в Киевска губерния, но го продава и се връща в България. Тъй като властите в Източна Румелия не допускат войводата да се засели в провинцията, той се установява във Варна, редом с други изселници от Източна Тракия. Едва навършил 40, Петко Каракирков има зад себе си живот и подвизи, с които малцина негови съвременници могат да се похвалят.
За съжаление, свободна България предлага на капитан Петко Войвода малко благодарности и много изживявания, сходни с младежките му години. Близък приятел на Петко Каравелов и симпатизиращ на про-руските кръгове, Петко Войвода попада в полезрението на вездесъщият премиер Стефан Стамболов. Отказът на войводата да съдейства на Стамболов води до превръщането му в персона нон грата. През 1891 г., властите обвиняват Петко в опит за покушение срещу премиера. Личните му средства са конфискувани от варненските власти, Петко е вкаран в затвора за над 3 месеца, където става жертва на българското полицейско насилие, а синът му от първият му брак е екстрадиран от България, губейки цялото си имущество. След като е пуснат от затвора, Петко Войвода е интерниран в Трявна.
След смъртта на Стамболов, Петко Войвода се връща във Варна. Завежда дело срещу полицейският началник Спас Турчев, който е заповядал ареста, изтезанията и изземането на личните му средства. Печели делото, но държавата отказва да му върне парите, а самият Турчев е помилван от Фердинанд. Още през 1880 г., Петко Войвода пише просба до Народното събрание да му се отпусне поборническа пенсия. Искането е отхвърлено. Преди да абдикира, лично княз Батенберг го кара да напише втора молба, но Петко отказва. През 1897 г., заседава Конгресът на поборниците и опълченците, който признава дейността на Петковата чета. Въпреки това, от списъка с 14 чети, чийто дейци трябва да получат държавна пенсия, тази на капитан Петко Войвода е извадена нареждане от правителството на Константин Стоилов.
Останал без лични средства и с пълен отказ от страна на държавата да му осигури заслужената финансова помощ, Петко Войвода умира на 7-ми февруари, 1900 г. След смъртта му, Петко Войвода остава един от най-почитаните борци за национално освобождение на България. С издигнати 2 2 негов паметника, само Ботев и Левски са получили повече възпоминания от славния тракийски войвода.
