Тежестта на короната: Петър I – подценяваният владетел
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Когато последователите на Христос тръгват от римската провинция Юдея да разпространяват словата на своя учител, те не предполагат, че полагат основите на една нова световна вяра. Столетия по-късно християнството вече е наложена религията в Европа с ясно изградена църковна организация, а всеки който подлага на съмнение Божите слова се заклеймява като еретик. Макар думата ерес да означава „избор“, реално вижданията на еретиците не се приемат от официалната християнска доктрина и Църквата ги преследва безпощадно. Средновековието е свидетел на цяла палитра от ереси, някои от които добиват широко разпространение и по нашите географски ширини.
През Х в. обаче едно течение се откроява над всички останали и скоро прераства в обществено движение. То става известно като богомилството, по името на своя създател – поп Богомил. За богомилите светът е черно-бял. Небесният свят и душата са дело на Бога (светът на доброто), а всичко материално идва от Дявола (светът на злото). Тъй като отричат всичко земно, съвсем естествено богомилите са срещу всякаква форма на управление, била тя облечена в царски или църковни одежди. Така тези еретици-анархисти се превръщат в сериозен проблем за вътрешната стабилност на българската държава през Х в. Или както се казва в „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил“.
Оценката за този български цар също се разделя на черно-бяло, като в немалко книги преобладава негативното мнение. В продължение на дълги години в българската историография цар Петър е пренебрегван и дори окачествяван като „слаб владетел“. Тези изследователи съзират в дипломатичността отстъпчивост, а в постигнатите мирни договори само преки резултати от силната фигура на баща му. Неговото историческо нещастие произтича от факта, че идва след един могъщ, особено във военно отношение, владетел и често е представян като коренна противоположност на баща си. Друг е въпросът дали така е в действителност.
Докато Симеон Велики (893-927) преначертава картата на България, на цар Петър (927-969) се пада тежката задача да съхрани нейните граници. Това той постига не с кръвта по оръжията, а чрез известната си добронамереност и дипломатичност. Съвременниците му го обсипват с епитети като „божи угодник“, „най-добър и най-прочут“ и „твърд камък на Христовата вяра“. Той постига близо 40-годишен мир – забележително достижение в епохата на Средновековието, което би било възможно само под ръководството на един волеви и ерудиран владетел със силна вяра в Бога. Мирното управление на Петър се приема за символ на една свободна и силна България.
Снимка: By Hxseek at английски Уикипедия – Прехвърлен от en.wikipedia към Общомедия.NB: borders cannot be known with certainty given lack of clear sources, and in any case they changed constantly.However, we do know that Serbia was at a relative zenith after the death of Symeon of Bulgaria (c.927) and Tomislav of Croatia. Caslav of Serbia extended his borders „well into Bosnia“. J V A Fine. The Early Medieval Balkans. Pg 159-60.“Caslav was able to restore his country, expanding into Pagania and establishing control over the Terbounites and Kanalites“. Southeastern Europe in the Early Middle Ages. Florin Curta. Pg 213The situation in Slavonia is very difficult to discern; and scholars cannot be certain whether it was controlled by Croats or Magyars. Either way, it was a well populated and productive region.[1] pg 193The area of Vidin, Singidunum (Belgrade) and Sirmium (Srem) was ruled by Bulgaria from 9th century until their final defeat by the Byzantines in 1018. Byzantine Military Organization on the Danube, 10th-12th Centuries. A Madgearu (2013) Pg 55-56Map of Serbia and surrounds, c. 950 AD, according to Sima Cirkovic The Serbs. Pg 13 [2]Map of SEE according to Shepherd’s Historcal Atlas c. 1000 AD. [3], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6342264
Неслучайно по-късно, когато България пада под византийска власт, всеки от водачите на българските въстания приема името „Петър“, какъвто е случая с Делян през 1040 г., Константин Бодин през 1072 г. и с Асен и Теодор през 1185 г. Така години по-късно изследователите правят преоценка на личността на този първи български владетел, който официално приема титлата „цар“ и на неговото дългогодишно управление.
Първите конкретни факти за Петър обаче се губят в ненаписаните или неоткрити още страници на историята. Не знаем дори точно кога е роден. Сведенията за ранните му години са изключително оскъдни. Той е вторият син на Симеон от брака му със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. По-малките му братя са Иван и Вениамин, а по-големият – Михаил, който е дете от предходен брак на баща им. Смята се, че когато баща му е коронован за „цар на българите“ през 913 г. в Константинопол, Петър вече е младеж. Конкретните причини поради, които Симеон отнема правото на престолонаследие от първородния си син и го дава на Петър са неизвестни.
Някои изследователи смятат, че той е виждал именно в него силата да смени насоката на управление, а именно да спре с продължителните военни конфликти и да съсредоточи вниманието си върху вътрешните проблеми на държавата. Петър е бил сдържан, хрисим и набожен, което явно е впечатлило могъщия му баща. Не трябва да се пренебрегва и конкретната политическа ситуация в края на Симеоновото управление. По това време страната търпи поражение от хърватите и от византийския император Роман Лакапин, а жителите от вътрешността стават жертва на глада и на нападения от скакалци. По всичко личи, че е необходимо да се смени военния курс на управление и да се премине към една по-миролюбива политика.
Така Петър поема властта в тези трудни за България времена, когато държавата е изтощена от десетилетия военни походи. Болярите са разделени – едните искат да продължат с успешните военни кампании, а другите – да стабилизират страната. За да угоди и на едните, и на другите, Петър първоначално събира армията и я насочва срещу Византия. През лятото на 927 г. войските нахлуват в Тракия и превземат няколко крепости, включително Виза. След тази демонстрация на сила и осведомен, че византийският император готви ответен удар, Петър започва тайни мирни преговори с южната си съседка.
Император Роман Лакапин (920-944) посреща с радост този развой на събитията и скоро договарянето между двата двора е пуснато в ход. За благоприятната развръзка в отношенията между България и Византия спомагат и преговорите, които страната води с папския двор за признаване на царска титла на българския владетел и автокефалността на Българската църква. По време на българо-византийските преговори се взема решение мирът между двете държави да бъде скрепен с династичен брак между Петър и внучката на Роман Лакапин – Мария. Сведенията за византийската принцеса са оскъдни, но на няколко места се срещат възхвали за нейната красота.
Печатът на Петър I с Ирина
Снимка: By Classical Numismatic Group, Inc. http://www.cngcoins.com, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20466216
Така през 927 г. е сключен 30-годишен мирен договор между България и Византия. С това споразумение се признава царското достойнство на българския владетел, който получава титлата „василевс“. Разликата между неговата титла и тази на византийския император се състои в трактовката, че в българския вариант липсва задължителната представка „поставен от Бога“. Византийците признават и независимостта на Българската патриаршия. Също така съгласно договора Византия отстъпва на България голяма част от териториите, които Симеон завзема и се задължава да изплаща годишен данък. Българските пратеници щели да се ползват с предимство във византийския двор. Накрая се уговаря и размяната на пленници от двете страни.
Споразумението е скрепено окончателно на 8 октомври 927 г., когато Петър и Мария сключват брак в църквата „Света Богородица“ в Константинопол. Тогава ромейската принцеса приема името Ирина, което е символично и означава „мир“. Смята се, че новата царица въвежда византийски церемониал, нрави и мода в българския двор. Тя дарява Петър с трима сина: Борис, Роман и Пленимир и с две дъщери. Не е известно колко дълго продължава брака между двамата. Фактът, че тя не присъства на смъртния му одър, навежда на мисълта, че си отива от този свят преди него.
Договорът от 927 г. е от изключителна важност за България и подчертава нейният авторитет на международната сцена. Много скоро обаче Петър се сблъсква със сериозни вътрешни сътресения, които са подбудени от собствените му братя. Първи срещу него въстава Иван, който Петър предвидливо вече е изпратил в манастир. Брат му обаче захвърля расото и оглавява бунт срещу царя. Въстанието е неуспешно, Иван бива пленен, бичуван и хвърлен в тъмница, а още по-тежка съдба застига неговите привърженици. Жестокото потушаване на бунта не слага край на вътрешните разногласия. По-големият брат, Михаил също въстава срещу Петър. Той се установява в една крепост в Македония и набира последователи. Преждевременната му смърт обаче слага край на всякакви амбиции за оспорване на властта.
През тези ранни години на своето управление, Петър претърпява сериозна териториална загуба. През 931 г. сръбският владетел Чеслав, бяга от Преслав, където е затворен. Когато се връща в сръбските земи, той вдига бунт и откъсва тези територии от пределите на България. В тази ситуация Петър преценява, че не си заслужава да предприема военни действия и да се опита да възвърне загубеното. Вероятно влияние оказва по-сериозната заплаха от северозапад в лицето на маджарите.
По онова време те са водещ политически фактор в Централна Европа в резултат на редица успешни военни походи. Осигурил си мирни отношения на юг и омиротворил връзката със съседна Сърбия, Петър сключва споразумение и с маджарите. Смята се, че съгласно него той ги пропуска безпрепятствено през българските земи и си затваря очите за техните набези във Византия. През годините има поне четири нахлувания на маджарите през българските територии – през 934 г., 943, 948 и 958 г. Петър не нарушава открито мирът с Византия и дори на няколко пъти предупреждава императора за евентуални заплахи, какъвто е случаят с готвеният руски поход срещу Константинопол през 941 г.
Влошаване в българо-византийските отношения настъпва по време на управлението на император Никифор II Фока (963-969). Той е способен пълководец и води успешни войни срещу арабите, благодарение на които отвоюва Кипър, остров Крит, Северна Сирия и Северна Месопотамия. Щастлив от своите военни успехи и осведомен за мирния договор между българите и маджарите от 965 г., той не желае да продължава безплодния мир с България. През 966 г. в Константинопол пристигат български пратеници, за да получат ежегодния данък и това вбесява императора. Според изворите Никифор II Фока дори казва: „Позорно е сега за ромеите, които победиха с оръжие всички свои противници, да плащат данък като роби на един беден и презрян скитски народ“. Императорът заповядал да набият пратениците и да напълнят торбите им с конска тор. След това той обявява, че ще се отправи на поход срещу България.
Когато обаче стигнал границата дали от чист страх или от други подбуди, Никифор II Фока променя намеренията си. По негови думи той не смятал „да води войските си по тези опасни места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитък“. По-вероятно е преценил, че има по-лесен начин да се справи с Петър, тъй като го чакали още войни с арабите. Така Никифор II Фока предприема стратегически ход. Той изпраща писмо до Петър, в което настоява да прекрати отношенията си с маджарите, но българският цар твърдо отказва. Малко след това Никифор влиза в тайни преговори с киевския княз Светослав.
Изпратил му щедри богатства с предложение да нападне България. Светослав дава своето съгласие и през 968 г. застава начело на 60 000 войска, с която се отправя срещу българските територии. Срещу него Петър изправя едва 30 000 войници. Неравенството на силите предопределя и изхода от военния поход и русите превземат около 80 български крепости. Смята се, че по това време Петър води успешни преговори с печенегите и успява да ги накара да нападнат Киев, което отклонява вниманието на Светослав и го връща в столицата.
С това обаче не се слага край на заплахата от русите. На следващата година Светослав повтаря успешния си поход. Още след първите сражения, в които българските войски търпят неуспех, Петър е сломен и получава инсулт. Цар Петър издъхва на 30 януари 970 г., като малко преди да склопи очи приема монашеството.
Цар Петър проявява твърдост и във вътрешната си политика. Само няколко десетилетия след покръстването България преживява духовна криза. Духовенството забравя своите задължения, радва се на привилегии, води разгулен живот. Това е и една от причините за благодатната почва за покълване на богомилството. Цар Петър се застъпва за Църквата и укрепва нейния авторите. Един от арабските пътешественици, минал през българските земи дава висока оценка на управляващия елит, на функционирането на българската администрация и развитието на старобългарската култура.
Свидетелства за управлението на цар Петър черпим и от по-късни извори. Според „Българският апокрифен летопис” (XI в.), той е бил „свят“ владетел и по негово време българският народ е благоденствал. Според „Службата във връзка с богослужебната прослава на паметта му“ Петър построява множество храмове и манастири и води благочестив живот. Заради неговите благородни дела, Българската църква го ръкополага за светец, който и днес почитаме на 30 януари.
Петър I може и да не наследява военния плам на Симеон, но е достоен продължител на неговото дело. Той е най-дълго управлявалият средновековен български владетел, който успява да осигури на България дългоочакван и продължителен мир и да съхрани чистотата на православната вяра.
Заглавна снимка: By Original: Constantine Manasses – Сканирана от книгата „Миниатюри на Манасиевата летопис“, Иван Дуйчев, Издателство „Български художник“, София, 1962, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3512159
