Отмъщение за отмъщението: Как Китай отнесе яростта на Япония към САЩ

По обяд на 18 април 1942 г. 16 бомбардировачи на американската армия, под командването на смелия (или безразсъден…) пилот подполковник Джими Дулитъл, се появяват в небето над Токио и други ключови японски индустриални градове в изненадващо нападение, с което да отмъстят за атаката над Пърл Харбър. За 80-те доброволци, които излитат тази сутрин от самолетоносача Хорнет, мисията е еднопосочна. След като нападат Япония, по-голямата част от тях се отлетят към свободен Китай, където заради малкото им останало гориво по-голямата част от мъжете кацат с променлив успех край брега, където са спасени от местни селяни, партизани или мисионери.

Джими Дулитъл

Тази щедрост от китайците обаче предизвиква ужасяваща жажда за мъст у японците, които в резултат ще отнемат приблизително 250 000 живота – жестокост, която ще породи сравнения с Клането в Нанкин през 1937-38 г. Американските военни власти, осъзнавайки много добре, че нападението над Токио ще доведе до силна контраатака срещу Китай, изпълняват мисията независимо от това и дори запазват операцията в тайна от своите съюзници от Тихоокеанския театър. Тази част от Нападението Дулитъл до голяма степен остава непознато – поне до скоро.

Отдавна забравените мисионерски записи, открити в архивите на университета ДеПол, за пръв път хвърлят нова и важна светлина върху степента, в която китайците страдат след Дулитъл.

В моментите след нападението над Токио побеснелите японски лидери виждат как крайбрежните провинции на Китай могат да са опасна сляпа точка в защитата на родината. Защото американските самолетоносачи не само могат да нанасят изненадващи атаки и да се скрият на безопасно в Китай, но бомбардировачи могат дори да летят директно от китайските летища, за да нападнат Япония. Японските военни съответно нареждат незабавна кампания срещу стратегически важни точки, издавайки оперативен план в края на април, само дни след нападението в Дулитъл.

По сведения на оцелелите крайната цел е да се накажат китайските съюзници на Съединените щати, особено тези градове, в които американските авиатори са спасени след нападението. По онова време японските сили окупират Манджурия, както и ключови пристанища, железници и промишлени и търговски центрове в Китай.

САЩ нито имат сили там, нито вяра, че китайските военни могат да отблъснат окупационните усилия на японците. Подробности за унищожението, което скоро следва – точно както официални лица във Вашингтон и Чунцин (временната столица на Китай) и дори самият Джими Дулитъл отдавна предвиждат – идват от архивите на американските мисионери, някои от които са помагали на нападателите. Мисионерите знаят за потенциалния гняв на японците, които живеят в не особено здрав мир в граничния регион точно на юг от окупиран Китай. Историите за жестокостите в Нанкин циркулират широко. Когато японците влизат в града, „първото нещо, което виждат, е група кавалеристи“, спомня си Херберт Ваденберг, американски свещеник. „Конете са с лъскави черни ботуши. Мъжете носят ботуши и шлем. Те носят и автомати.“

Ванденберг чува новинарските излъчвания за нападението в Токио, докато е в град Линчуан, дом на около 50 000 души, както и на най-голямата католическа църква в Южен Китай, с капацитет хиляди. Дни след набезите до Ванденберг достигат писма от Поянг и Ихуанг, които го уведомяват, че местните свещеници се грижат за някои от летците. „Дойдоха при нас пеша“, пише Ваденберг. „Бяха уморени и гладни. Дрехите им бяха скъсани и мръсни от изкачването по планините. Дадохме им пържено пиле. Превързахме раните им и измихме дрехите им. Монахините им опекоха питки. Дадохме им леглата си.“

До началото на юни опустошенията вече започват. Отец Венделин Дюнкер наблюдава резултата от нападение на Япония над град Иуанг: „Те застреляха всеки мъж, жена, дете, крава, свиня и почти всичко, което се движеше. Изнасилиха всяка жена на възраст от 10 до 65 години, а преди да изгорят града, го разграбиха старателно.“ Той продължава в своя непубликуван мемоар: „Никой от застреляните хора също така не е погребан, а труповете са оставени да лежат на земята, за да изгният, заедно със свинете и кравите.“

Японците влизат в Нанхен призори на 11 юни сутринта като започват масово клане, толкова ужасно, че по-късно мисионерите го наричат „изнасилването на Нанхен“. Войниците събират 800 жени и ги кар+ат в склада пред източната порта. „Един месец японците остават в града като през повечето време обикалят с пълните с разрушение улици оскъдно облечени, пият през голяма част от времето и винаги се оглеждат за жени“, пише преподобният Фредерик Макгуайър. „Жените и децата, които не успяват да избягат от Нанхен, дълго ще помнят японците – жените и момичетата, защото са били системно изнасилвани от имперските войски на Япония и сега страдат масово от венерически болести, а децата, защото скърбят за хладнокръвно убитите си бащи в името на „новия ред“ в Източна Азия.“

В края на окупацията японските сили унищожават града с 50 000 жители. Всички радиостанции в Нанхен са премахнати, а болниците са разграбени от лекарствата и хирургически инструменти. Инженери не само разрушават електроцентралата, но взимат железопътните линии и ги продават за желязо. На 7 юли в южната част на града започва да работи специален отряд със специална цел. „Това умишлено опожаряване продължава три дни“, съобщава един китайски вестник, „и град Нанхен се превръща във въглен.“

През лятото японците унищожават около 50 000 квадратни километра. Разграбват градове и села. Войниците крадат мед след което разрушават кошерите, изяждат, крадат или просто избиват хиляди волове, прасета и други селскостопански животни, разрушават жизненоважни напоителни системи и подпалват посевите. Те унищожават мостове, пътища и летища. „Като рояк скакалци те не оставят след себе си нищо друго освен унищожение и хаос“, пише Дюнкер.

Онези, за които се разбира, че са помагали на нападателите на Дулитъл, са измъчвани. В Нанхен войниците принуждават група мъже, които са нахранили летците да ядат фекалии, след което нареждат десет от тях един зад друг за „състезание с куршуми“, за да видят колко човека могат да бъдат убити с един куршум. В Иуанг, мъж на име Ма Енг Лин, който бе приел пилота Харолд Уотсън в дома си, е увит в одеяло, вързан за стол и залят с керосин. След това войници принуждават жена му да го запали.

„Мъжете от Нападението Дулитъл“, пише по-късно преподобният Чарлз Мейус, “ не си даваха сметка, че същите тези малки подаръци, които дават на спасителите си в знак на признателност за тяхното гостоприемство – парашути, ръкавици, валута, пакети с цигари – няколко седмици по-късно, ще бъдат използвани като доказателства за тяхното присъствие и довеждат до изтезания и смъртта на техните спасители!“

Американските медии отразяват случилото се – през пролетта на 1943 г., когато мисионерите свидетели на жестокостите се завръщат у дома. The New York Times пише: „Японците са избрали как искат да се представят пред света. Ние ще ги приемаме по собствена преценка, спрямо това, което са показали. Няма да забравим и ще видим, че се плаща наказание.“

The Los Angeles Times е далеч по-рязък: „Да се каже, че тези убийства са били мотивирани от малодушие и от дивачество, е да посочим очевидното. По този начин водачите на войната в Нипон доказаха своята низост.“

Тези забележки обаче не получават много внимание и клането скоро е забравено. Тази трагедия най-добре е описана от един китайски журналист: „Нашествениците направиха от богата, процъфтяваща страна, човешки ад, грозно гробище, където единственото живо, което видяхме на километри, беше куче, кожа и кости, което избяга в ужас преди дори да го доближим.“