Геноцидът, който американците не помнят, а Бангладеш няма да забрави

„Нашето правителство не успя да осъди потискането на демокрацията. Нашето правителство не успя да осъди жестокостите… Нашето правителство показа нещо, което мнозина ще смятат за морално падение.“ – Арчър Блъд, американски дипломат, 6 април 1971 г.

Блъд пише тези думи две седмици след кървавото клане, което по-късно ще доведе до раждането на Бангладеш. За разлика от геноцида в Руанда или Холокоста, или убийствата след разпадането на Югославия, геноцидът в Бангладеш до голяма степен се изплъзва на общественото внимание – въпреки че броят на смъртните случаи по някои оценки стига 3 милиона.

През 1947 г. разделянето на Британска Индия довежда до независимите нации Индия и Пакистан като всяка е дом на съответните си религиозни мнозинства – индуисти и мюсюлмани. Но лошото изпълнение на разделянето довежда до това Пакистан да се образува от две парчета земя, разделени от повече от 1600 километра индийска територия.

November 1970 Bhola Cyclone Repair

Циклонът Бхола

Географското разстояние между Западен и Източен Пакистан създава и икономическо и политическо разделение. Тъй като по-голямата част от управляващият елит имигрира на запад от Индия, Западен Пакистан е избран за политически център на нацията. Между 1947 и 1970 г. Източен Пакистан (който в крайна сметка ще се превърне в Бангладеш) получава само 25% от индустриалните инвестиции на страната и 30% от вноса, въпреки че произвежда 59% от износа. Елитът на западната част вижда източните си сънародници като културно и етнически по-низши и опит да се превърне урду в национален език (по-малко от 10% от населението в Източен Пакистан владее урду) се разглежда като допълнително доказателство, че интересите на Източен Пакистан ще бъдат игнорирани от правителството. Влошавайки нещата, мощният циклон Бхола удря източната част през ноември 1970 г., убивайки 300 000 души. Въпреки че разполага с повече ресурси, Западен Пакистан предлага бавен отговор на бедствието.

Както френският журналист Пол Дрейфус казва за ситуацията: „През годините Западен Пакистан се държеше като невъзпитан, егоистичен гост, който поглъща най-добрите ястия без да оставя нищо освен трохи за Източен Пакистан.“

През 1970 г. Западен Пакистан обявява, че страната ще проведе първите си общи избори, откакто е независима. Подобно на други пакистански лидери преди него, главният администратор и президент на военното положение в Западен Пакистан генерал Аха Мохамед Яхя Кхан поставя ограничения на избирателите, което показва, че целостта на страната на Пакистан е по-важна от резултатите от изборите. Тази практика на „най-обща демокрация“ се е използвала и в миналото, за да осигури появата на някаква демокрация като все пак оставя истинския контрол във военните.

На тези избори 138 места отиват за представители на Западен Пакистан и 162 за по-населените Източен Пакистан (който има около 20 милиона повече жители). Докато гласовете на Западен Пакистан се разделят между различни партии, преобладаващото мнозинство от гласовете в Източен Пакистан отива в Лигата на Авами, ръководена от шейх Муджибур Рахман, чиято платформа е за автономия на Бенгалия.

Шокиран от резултатите и какво означават те за стабилността на страната, Яхя Кхан отлага първото заседание на събранието и въвежда военно положение. В Източен Пакистан избухват безредици и стачки като Муджибур обявява началото на движение за гражданско неподчинение пред тълпа от 50 000 души на 7 март 1971 г. В Дака, столицата на Източен Пакистан, от 16 до 24 март се прави едно последно усилие за избягване на война. Муджибур и Кхан се срещат, обсъждат проблемите и на пръв поглед постигат споразумение – но в нощта на 25 март Муджибур е арестуван и 60-80 000 западнопакистански войници, които инфилтрират Източен Пакистан в продължение на няколко месеца, започват операция Прожектор – откровено клане на цивилни бенгалски граждани от пакистански войници.

Общия брой смъртни случаи варират от 500 000 до над 3 милиона, като през годините тези цифри се политизират силно, казва Лиза Къртис, старши научен сътрудник в Азиатския център за наследство на Фондацията за наследство. „Независимо какъв е броят на умрелите, явно срещу бенгалския народ е проявена страхотна жестокост“, казва още Къртис. „Мисля, че трябва да кажем, че зверствата, извършени от пакистанската армия, далеч надминават това, което виждаме от другата страна.“

„Цифрата „3 милиона“ идва от съветския вестник Правда“, съобщава разследващият журналист Дейвид Бергман в материал за New York Times, „и се използва за създаване на представа за процеса на формиране на Бангладеш, който позволява на правителството да разшири съдебна власт.“

По средата на деветмесечния геноцид Централното разузнавателно управление на САЩ дава консервативна оценка от 200 000 убити. Има насилие от всички страни включително и сражения между самите бенгалски фракции, чиито цели варират между независимост и единство със Западен Пакистан, но е ясно, че пакистанските войници извършват повечето от бруталните атаки. А в много от тях се използват оръжия, доставени от САЩ, тъй като Пакистан е смятан за американски съюзник. През май 1971 г. 1,5 милиона бежанци искат убежище в Индия; до ноември 1971 г. този брой вече е близо 10 милиона. Когато австралийският лекар Джефри Дейвис пристига в Дака, пратен от Организацията на обединените нации, за да подпомогне за късните аборти на изнасилени жени в края на войната, той смята, че представата за броя на изнасилените бенгалски жени – между 200 000 и 400 000 – вероятно е твърде ниска

На всичкото отгоре, през цялото време напрежението между Пакистан и Индия постепенно нараства като двете страни подготвят резервни войски за евентуален конфликт по границата между двете държави. Клането в Бангладеш приключва рязко, когато Западен Пакистан обявява война на Индия в началото на декември. До 16 декември Индия принуждава Пакистан да се предаде безусловно и 90 000 пакистански войници стават военнопленници. Бангладеш постига независимостта си – но с невероятно висока цена.

Human Remains and War Materiel from 1971 Genocide - Liberation War Museum - Dhaka - Bangladesh (12826731774)

Останки от геноцида

Светът като цяло е добре запознат с насилието, случващо се в Бангладеш по време на операцията Прожектор. Индийският премиер Индира Ганди определя атаката като геноцид още на 31 март същата година. Блъд, американският генерален консул в Дака, заедно с Кенет Китинг, американският посланик в Индия, призовават президента Никсън да прекрати подкрепата си за пакистанския режим. И двамата дипломати обаче са игнорирани като Блъд дори е отзован.

Продължителното напрежение от Студената война също замъглява геноцида. Никсън и неговият съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър смятат Пакистан за близък съюзник в региона. САЩ предоставят оръжие и използват Пакистан като врата към дипломатически отношения с Китай.

Друго усложнение е връзката на Индия със Съветския съюз. През август 1971 г. двете страни подписват „Договора за мир, приятелство и сътрудничество“, който създава съмнения, че Индия ще се откаже от ролята си на неутрален наблюдател в Студената война. Никсън и Кисинджър са ужасени от възможността Индия да засили отношенията си със СССР и не особено загрижени за военните действия на Пакистан в Бангладеш – или пък за реакцията на американците, които четат за тях.

 
 
Коментарите са изключени за Геноцидът, който американците не помнят, а Бангладеш няма да забрави