Бланш Монье прекара 25 години в затвор, защото обича грешния човек
Стайнбак е казал, че някои семейства имат деца, а други получават чудовища. Понякога ролите се обръщат и родителите могат да разкрият своята много тъмна страна. Родителите могат да бъдат изключително обсебващи и постоянно търсещи най-доброто за своите деца, изпращат ги в бъдещето, за да се борят за техните изгубени мечти. Понякога очакванията обаче не се сбъдват, понякога децата намират своя път и късат семейните окови, но не са и малко случаите, в които заплащат най-високата цена за лудостта на своите близки.
Такава е историята на парижкото семейство Монье. Ако се върнем около 120 години назад във времето във френската столица, тази фамилия ще бъде с безупречна репутация. Фамилията се разполага в луксозно имение, слави се като изключително смирено, но същевременно е инвестирало време в благотворителност, подпомагане на обществото, както се очаква от висшото френско общество. В дома на мадам Монье може да се открият редица награди за благотворителност и подпомагане.
Синът на мадам Монье – Марсел е известен адвокат и освен остърб и бистър ум, човекът може да се похвали с още по-добро име и успехи. С такова блясково реноме може да се зачудите какво точно прави полицията в пролетния майски месец от далечната 1901 г.? Визитацията на униформените идва с анонимно писмо до министъра на правосъдието. На лист хартия са събрани някои от най-притеснителните редове, които човекът някога е прочитал. Не е ясно какво е прочел, но веднага изпратил полицаите на посещение.
Едно име в писмото го е накарало да предприеме тези мерки – Бланш. Това е красивата дъщеря на семейството, известна със своята красота – вътрешна и външна. За онези, които някога са имали честта да я видят, Бланш Монье е била причината за усмивки, добро настроение и положителна енергия. Единственият проблем е, че тя не е виждана от цели 25 години и както изглежда, никой от висшото общество не говорил за нея. Когато униформените влизат в имението, претърсват всяка стая и не отркиват нещо необичайно.
По всичко личало, че много скоро министърът на правосъдието ще трябва да напише извинително писмо. Докато униформените били на втория етаж, една много неприятна миризма започнала да привлича вниманието им. Една от стаите била добре запечатана и колкото по-близо се доближавали, толкова по-сериозно този аромат изгарял ноздрите им. Всяка врата в света е предназначена да разделя пространството. Понякога от другата страна можем да открием много тайни, а когато офицерът чупи вратата, за да влезе, открива нещо повече от тайни, открива ужаси.
От другата страна царял пълен мрак, единственият прозорец бил скрит от дебели тъмни завеси. Въздухът е бил не само застоял, но ако вратата предпазвала гостите от неприятната миризма, то в стаята ситуацията била зловеща. Друг полицай чупи прозореца, за да може да вкара свеж въздух. Първите слънчеви лъчи откриват истината. По пода има останки от гниеща храна, изпражнения. Стаята е достатъчно малка, за да се едно легло и такова наистина имало, а върху него в окови стоял споменът за някогашната красавица Бланш Монье.
Светлината влизала за първи път от 20 години. Бланш лежала гола на леглото, това било единственото пространство, което някога заемала в последните 25 години. Оковите известно време не ѝ позволявали да става и да се грижи за своята хигиена, а когато времето започнало да взима своето и да помага за атрофията, Бланш просто отказала да продължава да се бори и предпочела да лежи в собствената си мръсотия. Единствената компания, която някога е посещавала изгнаницата, това са паразитите.
Никой не може да каже колко точно е траял шокът на униформените, но е сигурно, че всички са прекарали живота си с този кошмар, прогарящата воня на мръсотия, заедно с образа на 50-годишна жена, която е забравила дори как се говори. Повечето ужасени мъже напуснали стаята след няколко минути. Един човек намира смелост, за да я изнесе бързо от този малък ад. В болницата лекарите били ужасени с пациентката. Тя не говорила, но когато била изкъпана и притеглена, кантарът показал едва 24 килограма. Последните ѝ думи, преди душата ѝ да се изгуби окончателно в останките, които някой би посмял да нарече тяло, са:
„Колко прекрасно е.“
Бланш имала предвид свежия въздух, който за първи път влизал в дробовете ѝ. Алън Уотс – британски философ, будист и даоист – разказва, че когато някога правил интервюта с хора, които са били подлагани на мъчения, забелязал една интересна тенденция. Отначало болката и ужасът завладявали всяка нервна клетка на човешкото тяло. Колкото повече време минавало в тормоз, толкова по-често ставало ясно, че измъчваният се влияе все по-малко. В този момент, обикновено палачът е принуден да убива, защото това е последната стъпка.
Тенденцията се повторила много по-рано при Бланш. Отначало тя се борила със зъби и нокти за свободата си, докато най-накрая просто не се примирила със съдбата си, единственият проблем след толкова време остава фактът, че просто нямало кой да я убие. Сигурно се чудите какво трябва да направи един човек, за да получи това наказание.
Отговорът е елементарен – Бланш е решила да обича. Благородническото ѝ семейство се надявало, че младата красавица ще доведе млад и красив аристократ, с когото всички ще се гордеят и ще побързат да го покажат на света. Блашн била натоварена с мисията да продължи да демонстрира могъществото на синята кръв, но вместо това, нейният избор бил беден, скромен адвокат, при това значително по-възрастен от нея. Запознаването с фамилията се оказала една зловеща грешка и много скоро мадам Монье заявила, че този брак няма да се случи.
Когато двете жени започнали нечуван скандал, майката завела дъщеря си на тавана и просто забравила, че съществува. Годините минавали една след друга, но младата бунтарка предпочитала да живее там, отколкото да се отрече от себе си и чувствата, които хранела към своя партньор.
След известно време, човекът, когото обичала, починал. Мнозина биха очаквали Бланш да бъде пусната, но майката отказвала. За 25 години девойката е имала само плъховете за компания. Брат ѝ, както и слугите, нямали никакво право да влизат, да разговарят с момичето и дори да се опитват да ѝ помагат. Слугите обяснявали, че се страхували изключително много за работата си, докато в един момент Марсел просто се отказал. Понякога чували Бланш да крещи, но в един момент дори и това нямало смисъл, тя просто се превърнала в привидението на тавана, което чака да умре. Никой не разбира кой изпраща бележката до министъра на правосъдието.
Има слухове, че това е бил някой слуга. Историята достига до вестниците и много скоро парижани се прибират пред къщата, готови да линчуват фамилията за унищожаването на едно човешко същество. Мадам Монье получила сърдечен удар и след 15 дена починала. Защо никой не попитал какво се е случило с момичето след толкова години? Семейството отговорило, че дъщеря им е починала и слугите също трябвало да играят този театър.
Майката никога не влиза в съда, Марсел успява да се измъкне, след като заявява, че сестра му сама е избрала този начин на живот и не лежи и ден в затвора, макар и да е съучастник. Покрай нуждата от тържествуване става ясно, че Бланш отново била забравена. Всички осъзнали, че тя няма къде да отиде и след като осъзнали, че душата ѝ е отдавна мъртва, просто я изпратили в лудницата, където прекарала останалата част от живота си. Последните ѝ дни са значително по-добри, но жената никога не проговорила, малката стая, която някога била затвор за тялото ѝ, вече била настанена в съзнанието ѝ. Бланш Монье умира през 1913 г. на 64 години сама. На погребението не присъства никой.
Заглавна снимка: By Photo of the Day at Whale Oil; originally published in 1901 by L’Illustration and various other publications, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53724133
