Как полицията в Лос Анджелис създаде расовата война
Половин час след полунощ на 3 март 1991 г. в Лос Анджелис постъпва сигнал за пиян и опасен шофьор в бял Hyundai. Полицията се намесва и около 10 минути преследва автомобила, преди да успее да извърши арест. Офицерите Лорън Пауел и Тимоти Уинд са първите на местопрестъплението, но много скоро са последвани и от Теодор Брисено и още двама други. По една или друга причина около 23-ма полицаи пристигат на мястото, а хеликоптер продължава да кръжи над местопрестъплението.
Зад волана стои Родни Кинг, в колата има още двама пасажери, които са изведени, обърнати към стената и накарани да стоят с гръб, докато към тях е насочено оръжие. Направената проверка с дрегер показва, че в кръвта на шофьора присъства двойно повече алкохол, отколкото е разрешено. Полицаите искат Кинг да излезе и да застане за претърсване, но вместо това се закача на автоматичния колан, докато излиза и застава с ръце върху колата, за да бъде претърсен.
Накаран да коленичи с вдигнати ръце. Вместо да изпълни правилно заповедите, мъжът извършва няколко несигурни крачки, които или се възприемат като малък танц или просто наистина са възбудени от алкохолното опиянение, няма никакво значение, това е нещо, което е подразнило представителите на реда. Родни обаче не е дребен и безобиден човек около 190 сантиметра и чисто тегло от 100 килограма, скромният левиатан е практически заплаха за всеки човек. И така след като вдига ръце и коленичи, Родни получава електрошок. В съда ще си спомни, че е изпълнявал всички заповеди и не е имал нужда от допълнителна физическа интервенция, за да съдейства.
При опитът да му бъдат поставени белезници, Родни скача и успява да свали един офицер от гърба си. Благодарение на неадекватното поведение и реакции, полицаите започват да мислят, че освен алкохол, в тялото на човека присъства и друг наркотик. Интересен факт е, че тук на помощ се притича Джордж Холидей, който е известен аматьор-фотограф и започва да записва всичко на видео камера. Чува красяци, включително и смъртните заплахи, записва многократно ударите по задържания, летящи от всички страни. Четирима от редицата полицаи, не спират да се изреждат върху човека и да продължават да го налагат.
Едва в съда ще стане ясно, че основната им цел е била да чупят кости, а не просто да „респектират“ задържания. 81 секунди продължава цялото мъчение. В доклада ще бъде записано, че по лицето на задържания има леки наранявания при досега с асфалта. Видеото обаче ще докаже нещо съвсем различно – нанесени са поне 7 удара с ръка или крак, 4 атаки с шокова палка – всяка с около 50 000 волта и допълнителни 56 удара с палка. След като съпротивата е пречупена, той е влачен по земята и натоварен в автомобила.
В болницата пострадалият е диагностициран с 9 фрактури на черепа, мозъчно сътресение и перманентни наранявания върху бъбреците, мозъка, скулите, окото, добавят се допълнителни щети по нервната система, които ще костват парализа на някои мускули по лицето. Разбира се, версиите винаги ще бъдат различни за двете страни, но според властите, Кинг е лежал няколко пъти в затвора, в момента бил напълно безработен строителен работник и понякога карал такси, на свобода и под гаранция за въоръжен обир.
Полицаите заявяват, че автомобилът му се е движал с почти 200 км/ч и практически били принудени да предприемат подобни действия. Опозицията обаче е на мнение, че полицията не можела да има тази информация, когато е извършвала този арест – защо не е ясно. Автомобилът не може да вдигне тази скорост по официални документи. Освен това след задържането не е направен тест за наркотици, а едва по-късно става ясно, че в тялото му има алкохол и следи от марихуана.
Униформените не карат задържания в болница, както се изисква, а го водят в участъка като трофей. До този момент никой не знае, че Джордж Холидей има видео запис на цялата случка. На 4 март видеолюбителят звъни в полицията и заявява, че има доказателства относно ареста, там учтиво му е заявено да си гледа работата. След това се опитва да продаде записа на телевизия KTLA за 500 долара. CNN също се сдобива с копие и много скоро почти всяка телевизия показва доста притеснителните кадри. Бомбата е хвърлена, мненията политат като кинжали към полицията, а най-важното е, че някой отбелязва как офицерите все по-често използват различни хватки за душене, костващи живота на задържаните.
Събитието се случва в град, който все повече афро-американци откриват работа и се сдобиват с жилища. Голяма част от тях започват да обосновават своя собствена квартална зона, в която да живеят и много скоро малките общества се обединява в едно – South Central. Убежище намират и латино-американците. Всеки град е зависим от икономиката и когато космическата индустрия спира да произвежда части, някои хора губят своята работа, автомобилните компании се местят, а с намаляването на военните ресурси по време на Студената война, обществото значително започва да усеща нарастващото напрежение.
Статистически погледнато, промяната на индустрията значително повишава рейтинга на безработица, а във въпросния квартал той достига около 50% – следователно идва и времето на престъпност и най-различни обири. И с тази кратка справка трябва да обърнем внимание на следващите действия. Видеото създава достатъчно напрежение, обществото иска справедливост, а най-различни говорители откриват поле за изява. Съдебното дело се разглежда в Сими Валей, където около 66% от жителите са бели и представители на средната класа, а количеството афро-американци е едва 2%. Това е локацията, в която живеят най-много полицаи. Журито е бързо подготвено от 10 бели души, един латиноамериканец и една азиатка.
Интересен факт е, че адвокатите на обвиняемите избират много интересна стратегия – вместо да скрият колкото се може фактите, те пускат видето на г-н Холидей многократно, за да притъпят ефекта. Намира се експерт, който да обясни, че всеки следващ удар е предизвикан от жертвата. В 3 часа и 15 минути на 29 април 1992 г. журито излиза с решение – представителите на реда са напълно невинни. Една беда никога не идва сама. Когато Кинг е арестуван и бит, 15-годишната афро-американка Латиша Харлинс е простреляна от корейски собственик на магазин, който започнал от спор за портокалов сок.
Сун Я Ду е е осъден на глоба от 500 долара, пробация и около 400 часа обществено полезен труд. 5 дена по-късно се документира нов случай на полицейско насилие. Излиза ново видео на афро-американец, работещ в полицията, който е изваден от колата си през прозореца, докато не е на работа. Оказва се, че колегите му от Лонг Бийч не успели да го разпознаят. Удоволствието от разразяващоти се насилие се равнява на сумата от около 20 милиона долара, изплатени от общината за полицейско насилие. Редица жители подават жалби и след като имат неуспорими доказателства, получават стабилни обезщетения.
Рецептата за бурята е готова и се оказва, че липсата на присъда и справедливост ще се превърне в последната искра в резервоара. Протестите ескалират и мнозина предпочитат да изразят обществено мнение с добър стар бунт и огромна доза насилие. Пожарите започват да избухват един след друг, полицейските управления стават обект на интереси и струпващите се жители започват да преобръщат автомобили, да рисуват графити и да мислят още много други вандалски прояви. Полицията обаче не отвръща на удара. Те чакат отговор от политиците, сякаш те трябва да намерят решение за всички грешни решения, взимани до този момент от представителите на реда. На някои главни булеварди афро-американци започват да вадят хора от автомобилите им и да ги налагат така, както законът се е стоварвал върху тях. Дали жертвите са направили нещо – не. Лудостта на едно общество може да се прояви в най-различни крайности.
Покрай всички пострадали е и шофьор на камион – Реджиналд Дени. Той минавал покрай зоната на протеста с лопата, без да осъзнава какво се случва. В резултат на това е пребит от протестиращите, които решили да изполват тухли, джанта на гума, пожарогасител и всичко, което им попада в ръцете. Какво е престъплението на Реджи? Грешният маршрут към дома. Протестът продължава в следващите няколко дена и унищожението се среща все по-често, генерирайки щети от близо няколко милиарда.
Повече от 50 човека умират. Кварталът на подтиснатите излиза и започва да извършва най-различни обири, преминава безкомпромисно през всеки магазин. Горят къщи, автомобили, заведения и всичко, което може да се запали. Разбира се, говори се за расизъм и равенство, но протестиращите напада предимно бизнесите на бели хора. Иронията на съдбата се изразява във факта, че без значение от цвета на кожата, всяка страна се управлява от едно и също полицейско управление. На въпросът, защо се унищожават магазини, отговорът е, че това е наказанието за твърде скъпите стоки в него.
Очевидно е, че когато не се заплащат, протестиращите нямали нищо против да се оборудват. Вниманието било насочено към корейския квартал, където около 2300 бизнеса се излагат на много сериозен риск и генерираните щети там възлизат на повече от 400 милиона долара. Собствениците на магазини се въоръжават и се опитват да се противопостяват на бесовете. До края на май е позволено на жителите да изразяват общественото си мнение, възползвайки се от беззаконието. След това ситуацията се променя с пристигането на Националната гвардия. Всички искат директора на полицията в Лос Анджелис да напусне, което се случва след няколко месеца.
През август 4-мата полицаи са осъдени с нарушаване на гражданските права, година по-късно Поуел и Куун са признати за виновни и получават присъда от 30 месеца в затвора. Полицията в града предприема нови маневри за заздравяването на раните с надеждата, че гражданите ще усетят покаянието, но щетата вече е направена. Родни Кинг пише своите мемоари, участва в различни телевизионни предавания и осребява всеки възможен чек, който ще му донесе определено внимание.
Самият той моли протестиращите да приключат с обирите на 3-я ден от протестите. След това се отдава на наркотиците и през 2012 г. е открит удавен в басейн, след като е приел коктейл от субстанции. За съжаление историята винаги се повтаря и най-накрая страдат онези, които нямат нищо общо със случая, те попадат под ударите на обезумяло общество, чийто враг е всеки различен от тях. Равенството, за което се говори е невъзможно да се постигне, но нека не забравяме, че самият Томас Джеферсън е обърнал внимание на този акт преди повече от век с думите:
„Демокрацията спира да съществува, когато започнеш да взимаш от тези, които искат да работят и го даваш на тези, които не искат.“
Не трябва да забравяме, че полицията в САЩ се смята за последната възможност на хората, които не са успели да намерят каквато и да е друга реализация. Комбинация от този вид на финала води до ексцесии, които практически не бива да се повтарят и никога не завършват положително. Заключението в този случай може да бъде само едно:
Не търсете победител, такъв никога няма!
