История на огнехвъргачката и краткият живот на нейния оператор
Огнехвъргачката е едно специфично оръжие, което променя значително хода на едно сражение. Приложението ѝ е предимно в окопни войни, изчистването на затворени пространства и генерално противодействие срещу многоброен враг. Употребата ѝ днес е забранена в една от всички клауза на Женевската конвенция, но това не означава, че в партизанска война няма хора със самоделни устройства, които да намират поле на изява. Нека не забравяме, че Илон Мъск започна да продава подобни устройства, докато светът искаше да се подготви за зомби апокалипсис.
В замяна на него, получихме коронавирус. Колкото и могъщо да е това оръжие, носещият винаги знае, че изобщо не е приятно да го използва. Когато резервоарите на гърба са празни, редовият войник носи около 20 килограма на гърба си. Добавяйки и допълнителните уреди по тялото като малокалибрен пистолет, каска и други, можем да сме сигурни, че човекът с огнехвъргачката носи около 25 килограма бойно снаряжение. Когато е заредена, теглото се повишава драстично на почти 31 килограма, без допълнителното оборудване.
Снимка: By Military intelligence division, War department – Tactical and technical trends, numéro 39, 02 décembre 1943 (https://archive.org/stream/TacticalAndTechnicalTrendsNos31-40#page/n473/mode/2up), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55166968
Следователно човекът е един от най-малко мобилните хора по време на сражение. Това е лошата новина. Колкото по-бавен е толкова по-лесно мерниците се насочват към него. Реномето на това оръжие е впечатляващо, но само в случаите, в които операторът може да достигне до целта. През останалото време е обречен да се моли за живота си. Ако евентуално е поразен от вражески огън, единствената му надежда е огънъят да е попаднал в гърдите му. В противен случай ще бъде засегнат един от двата резервоара и гърбът му се превърне в един добре симулиран ад, водещ до грозна и болезнена смърт. Много често в подобни сценарии има случаи, когато пострадалият е застрелван от собствените си бойни другари, за да приключи мъките по-рано.
Американската огнехвъргачка М2 е известна с покриването на разстояние от близо 20 – 40 метра и всичко зависи от вятъра. При евентуална атака, зарядът има между 7 и 8 секунди, за да превърне бункерът или окопът в пепел. След изпразването на резервоарите, войникът не може да се освободи, а трябва да се върне зад фронтовата линия и да презареди, а след това да се върне обратно и да продължи сражението, повишавайки значително шансовете да бъде убит. На върха на пистолета има няколко касети за запалване, които да посрещат изстрелваната под нялагане течност – най-често е течен водород. Тук идва и по-важният въпрос, ако употребата е толкова трудоемка, а рисковете огромни, за какво най-често се е използвала? Както споменахме, това оръжие е ефективно най-вече за прочистването на бункери, картечни гнезда, окопи и други закрити пространства. По време на Втората Световна война е използвана ефективно за нападение на японски бункери.
В Нормандия също са открили значително преложение, когато плажовете са окопани сериозно от нацистите. По време на Виетнамската война, когато противника създава цели подземни градове, това е било предпочитано оръжие. Добрата новина е, че всички тези тунели никога не са били пазени толкова тежко, следователно операторът е можел спокойно да помогне на пехотинците при сражение. Макар и светлината на прожекторите да е насочена към мъчителната смърт, пехотата използва това оръжие и за психологически ефект. По време на окопните войни, приближаващата огнехвъргачка създава сериозни притеснения във врага.
Смъртта от куршум е едно, но горенето е съвсем различна история и практически само онези, които са забелязали в какво се превръщат бойните им другари, бързо променят мнението си. Освен това войниците са категорични, че ако оцелеят този кошмар, животът им няма да има особена стойност, мнозина остават инвалиди и срещат редица ментални проблеми. Разбира се, операторът винаги ще бъде мишена и в сраженията е един от хората с най-малко живот. Появата на този човек на фронта автоматично го превръща в магнит за вражеския огън и всеки, който може да го спре преди заветните 20 метра, насочва вниманието си към него. Вече нито един друг противник няма значение, докато човекът с огнехвъргачката мърда. От една страна това е положително за звода, защото противникът прави все повече грешки, от друга страна – никой не иска да носи тежкото снаряжение на гърба си.
Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R22888 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368351
Още по-лош момент е присъствието на снайперистите. Да си представим сценарий, в който техникът намира прикритие, колкото и добре да е скрит от вражеския огън, точният мерник и огромните резервоари, които винаги стърчат зад всяко укритие са перфектна цел. Според пехотинците, които са се сражавали в Иво Джима, нито един човек не е бил доброволец и не желаел да се превърне в мишена. Още по-лошото е, че животът с това оръжие на фронта е само няколко минути. Не говорим за часове, не говорим за дни, а за минути. Оцелелите се броят на пръсти. След като няма доброволци, тогава армията трябва да избере на кого да предложи тази фатална оферта.
Оръжието се изписва на персонала, който може да борави с противотанково снаряжение – предимно сапьорите и техниците. Имайки предвид пораженията, които могат да се нанесат, армията избира малко по-интелигентните войници за тази цел. Не трябва да забравяме, че всеки здрав и сравнително млад мъж е получава повиквателна за участие във Виетнамската война, следователно тази отговорност трябвало да се даде на хората с малко повече разум. След Виетнам, оръжието е премахнато с конвенция, но освен това е и морално остаряло за открити сражения. Огнехвъргачката създава твърде много ограничения и често олученият оператор взима още много жертви покрай себе си, все пак течният водород на гърба му е под налягане и той самият е ходещ снаряд.
Днес се предлагат по-технични и безопасно оръжия като шокови гранати, газови гранати и други, които могат да се използват на безопасно разстояние, да не причиняват особени трудности за войника и да запазят тази ефективност. Впрочем именно огнехвъргачката допринася за публичното мнение и критиките към американското правителство. Освен липсата на хуманност, жителите в САЩ виждат какво наистина се причинява върху населението на другия край на света. Ето защо и онези, които са използвали огнехвъргачки на фронта, избягват да коментират и разказват какво са правели или директно премълчават.
Заглавна снимка: By Unknown author or not provided – U.S. National Archives and Records Administration, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16563789
