Музикални хроники: Джо Бонамаса – вечният Моцарт на блуса
Това е историята на едно 12-годишно момче, което на крехка възраст получава възможността на живота си – да сподели сцената с легендарния Би Би Кинг на фестивал в Рочестър, Ню Йорк.
Момчето се представя толкова безапелационно с китарата в ръцете си, че един от най-влиятелните блус музиканти в историята го взима за подгряващ изпълнител същото лято.
Три десетилетия по-късно, Джо Бонамаса е водещо световно име в блуса и истински китарен идол, с 13 солови албума, 11 от които са оглавявали блус чартовете на Billboard.
Подобно на гуруто си Би Би Кинг, Бонамаса продължава да следва своята визия за музиката, която определя като „единствена“. „Никога не съм имал план Б. Имало е добри и лоши периоди, но това е, което научих от Би Би – защото и неговата кариера беше такава и той никога не се промени“, обяснява Бонамаса. „Би Би беше започнал в мрежата от клубове, известни като Chitlin’ Circuit, беше си проправил път нагоре, беше направил големия си хит през 70-те, а когато го срещнах, отново свиреше по клубове за по 300 души. После имаше ново възраждане в късен етап от кариерата си“.
Но легендата така и не промени основните си разбирания за музиката и този голям урок е усвоил Бонамаса още 12-годишен.
„Каза ми „Аз това правя. Няма да се променя, за да се впиша в някаква мода.“
Преди да стигне до съдбоносната среща с Би Би Кинг обаче, Джо Бонамаса вече бил натрупал солиден 8-годишен опит, тъй като подхванал китарата още на 4.
Запалил се покрай баща си, който също свирел и бил фен на големите имена от британската експлозия в блуса – Ерик Клептън, Джими Пейдж и Джеф Бек. И до днес Джо Бонамаса не смята, че напълно е открил своя китарен стил, макар че осъзнава, че е разпознаваем за аудиторията.
“Продължавам да търся Светия граал. Би Би Кинг и Ерик Клептън могат да бъдат разпознати от един-единствен тон. Но това идва с времето и идва с умението да разграничиш кога си ти самият и кога просто имитираш някой друг”.
Ефектните сола и разточителното свирене са само една част от стила му, но именно те предизвикват силна реакция от публиката и той осъзнава, че хората очакват това от него. „Все пак няма значение колко на брой ноти успяваш да изсвириш, стига да ги свириш със страст“.
Джо Бонамаса възприема блуса в широките му рамки и поставя там и ранния материал на банди като Led Zeppelin и Black Sabbath. “Живея с блуса, но изобщо не съм традиционалист. Хората, които идват на шоутата ми, не очакват вечер на традиционния блус, харесват песните както ги правя аз. Това е смесица от класически рок, модерен блус и даже прогресив”.
За Бонамаса е нормално да смени 8-9 китари по време на един концерт, а някои от китарите в богатата му колекция са специално именувани от него, когато той чувства, че са придобили отличителен характер.
Другият негов инструмент, разбира се, е гласът му. Най-трудният избор за него бил да се заеме сам с пеенето и да не търси друг певец, но това била също и най-удовлетворяващата и стабилна опция.
“Имаше хора, които ме окуражаваха да пея и да намеря гласа си. Един ден просто започнах да го правя. Не съм голям певец, но мога да изпея дадена мелодия. И въобще не съжалявам, че се заех с това”.
Бонамаса и неговият мениджър Рой Вайсман са заедно от ранната кариера на китариста, когато Вайсман помагал на първата му банда Bloodline през 90-те. След като Бонамаса напуснал групата, с Вайсман останали екип чак до днес, а от 2006 г. развиват собствената си звукозаписна компания J&R Adventures, която вече е издала над 30 албума. В тях влизат и няколкото албумни колаборации на Джо Бонамаса с певицата Бет Харт, с която обичат да разработват кавъри на велики блус песни.
Днес Бонамаса е само на 42, а вече е прекарал 30 години на сцената. Би ли прекарал още 30? Все пак на 72 ще е по-млад, отколкото са Пол Маккартни и Rolling Stones в настоящия етап от кариерите си, когато продължават да обикалят света със своята музика.
“Не се виждам като човек, който би го правил цял живот”, обяснява Бонамаса. „Имам други интереси. А за да съм добър в работата си, а не просто да отбивам номера, трябва да влагам всичко. Трябва да го правя с цялото си сърце. След 30 години с това занимание, виждам като възможно да ги направя може би 40, може би 50 или нещо такова. Но дотам. Окей съм да спра да го правя, да се оттегля например към средата на 50-те си години и да кажа „Беше чудесно, направих някои страхотни неща, но сега е време за второ действие“. Не искам да се събудя на 75 и да трябва да го правя по задължение. Искам да го правя, защото ми харесва“.
Естествено, Джо Бонамаса би липсвал на блуса, но доколко блусът ще липсва на самия него?
“Е, сигурно ще ми липсва в началото”, признава той. „Но после, когато откриваш други неща, които харесваш, просто потъваш в тях и миналото остава на заден план. Вече не ти липсва толкова. Просто се питаш „Наистина ли преди пътувахме по 250 дни в годината? Това е лудост!“.
