Музикални хроники: Как смъртта на Кърт Кобейн разтърси Еди Ведър и спаси Pearl Jam
Еди Ведър – легендата на Pearl Jam и последният жив вокалист от великата четворка на сиатълския гръндж. Докато Кърт Кобейн (Nirvana) си отиде още през 1994 г., Лейн Стейли (Alice In Chains) умря от свръхдоза през 2002 г., а Крис Корнел (Soundgarden) отне живота си при трагичен инцидент през 2017-а, за Ведър остава славата, но и отговорността, болката, но и величието.
Pearl Jam все още са активни и правят нова музика, а на 27 март предстои да излезе най-новият им албум Gigaton. Но днес се връщаме в миналото, през 1994 г., когато Ведър беше разтърсен от самоубийството на своя приятел Кобейн и говори откровено за понякога непосилната отговорност да бъдеш рок звезда.
Осем дни след самоубийството на Кърт, Ведър все още с мъка успява да изрази с думи цялата тъга и обърканост.
“Когато научих за пръв път, бях в хотелска стая във Вашингтон и направо изпочупих на парчета цялото място”, признава певецът, който най-често е сравняван именно с Кобейн по влиянието си върху цяло едно поколение музикални фенове. В онзи период двамата са водачи на ново движение от американски музиканти, композитори и текстописци, улавящи отчуждението и гнева на младите хора, почувствали се подведени от идеята за американската мечта.
След смъртта на Кобейн, Pearl Jam са затрупани със заявки за интервюта с Еди Ведър. Всички искат да чуят от Еди какво означава тази трагедия за рок музиката като цяло. „Хората си мислят, че си някаква величествена личност и всичко ти е наред, защото успяваш да изразиш чувствата си в песни. Пишат ти писма, идват на концертите, дори идват до дома ти с надеждата, че можеш да им решиш всички проблеми. Но ние не можем… защото и на нас не всичко ни е наред. Това, което не разбират е, че не можеш да спасиш някого от удавяне, ако самият ти се чудиш как да изплуваш“, коментира Еди.
И двамата с Кобейн са израснали сами, в проблемни семейства, и са се чувствали изолирани от околните в училище. Очевидната прилика между тях е стремежът да намерят идентичност и надежда в рокендрола.
Двамата стават суперзвезди в началото на 90-те във внезапно оказалата се хитова сиатълска гръндж сцена. Звездният им статут идва като някаква изненада за тях – двама аутсайдери, свикнали да считат света на мейнстрийм рока за покварен и неговите звезди за позьори. Кърт Кобейн и Еди Ведър се чувствали едновременно недостойни за славата и някак засрамени от нея.
Всъщност Кобейн често се подигравал на Pearl Jam и отбелязвал, че бандата няма откровеното ъндърграунд звучене на Nirvana, а просто прави старовремски комерсиален рок в гръндж опаковка. Но Кърт харесвал конкретно Еди Ведър и от един момент нататък се чувствал виновен за подигравките. „Няма да го правя повече, това наранява Еди, а той е добър човек“, признава Кърт през 1992-а.
Ключовата разлика между двамата е, че Ведър успява да ограничи влиянието на наркотиците върху живота си, докато Кърт се бори с хероиновата зависимост през последните години от живота си. Ведър силно ограничава наркотиците още в тийнейджърските си години, но друга основна разлика е, че Кобейн до последно остава подозрителен към аудиторията си – той се чуди дали хората не възхваляват музиката на Nirvana просто защото е нещо модерно.
Еди полага усилия да бъде изключително добър към феновете си и понякога прекарва часове след концерти в разговори с тях. Дори дава личния си телефонен номер в едно радио предаване, за да може който има нужда да му позвъни. Затова и се сблъсква с някои безпощадни фенове, които го преследват, молят го за пари или за помощ за решаване на най-различни проблеми.
“За всички в бандата беше трудно да се адаптират към славата, но особено трудно беше за Еди, защото той помни времето, когато е имал нужда от помощ и никой не го е подкрепил”, обяснява мениджърът на Pearl Jam Кели Къртис. „Пред залата се събираха крещящи фенове след концерт и той се държеше добре с 95 души подред, но накрая все пак трябваше да си тръгне и 96-ият казваше: „Ти си задник“. Това му се отразяваше, той чувстваше, че е разочаровал някого“.
Проблеми с адаптацията има и Кобейн. В предсмъртното си писмо лидерът на Nirvana говори за загуба на ентусиазъм към музиката и живота, говори и за вината, която изпитвал някои вечери, защото демонстрирал фалшив ентусиазъм на сцената. „Разбирам за какво е говорел Кърт. Не можеш да правиш това, ако не си искрен“, коментира Еди Ведър и си припомня своите моменти, в които се е чудел дали си заслужава животът да бъде живян. “Когато бях на 15-16 такива мисли ми идваха постоянно, чувствах се сам… аз наистина бях съвсем сам, като изключим музиката”.
Рожденото име на Ведър е Едуард Луис Севърсън III, той е роден в покрайнините на Чикаго, а родителите му се развели още преди да навърши 2 г. Когато бил малък, смятал, че вторият му баща е негов истински татко, но по-късно приел моминското име на майка си Ведър, след като напуснал училище.
В семейството му отношенията ставали все по-напрегнати, а той слушал все повече рок музика и свирел на китарата, подарена от майка му за 12-ия му рожден ден. Когато бил на 15, майка му и вторият му баща вече били разделени и той трябвало сам да плаща наем, вместо да живее вкъщи. Налагало му се да работи още по време на гимназията и да обяснява на учителите си защо не може да навакса с уроците и защо заспива в час. Бил пълен с гняв и горчивина, изразени по-късно в песните му.
Запитан за този период от живота си, Ведър ясно си спомня какво е чувствал: „Ненавиждах всеки около мен, който караше кола, осигурена му от някой друг“. Малко по-късно вече работел нощни смени като охранител на хотел и бил минал през първата си неуспешна група. Тогава Джак Айрънс, приятел, който преди бил в Red Hot Chili Peppers, му дал касетка на сиатълски музикант, сформиращ нова група. Този музикант бил китаристът Стоун Госард, бивш член на обещаващата банда Mother Love Bone, приключила след свръхдоза хероин на вокалиста Андрю Ууд.
Еди Ведър изслушал записите на Госард и отишъл да кара сърф. Докато бил в компанията на вълните, музиката продължавала да звучи в ушите му и той започнал да измисля думи към мелодията. Изтичал обратно вкъщи и все още с пясъка по краката си, записал измисленото до момента, което щяло да се превърне в една от вечните песни на Pearl Jam – Alive. Госард и басистът Джеф Амент, също от Mother Love Bone, били впечатлени и поканили Еди в Сиатъл.
Така се родили Pearl Jam и в рамките едва на година създали дебютния си албум Ten, който представлява и големият им пробив.
Pearl Jam са от Сиатъл и от самото начало се обличаха в гръндж стил, но определено нямаха революционната аура на Nirvana. Те бяха по-подходящи за изградените отпреди радио вкусове и по-близки до хард рока от 70-те.
Бандата обаче отхвърли някои изхабени хард рок стереотипи и се отличи с естествено поведение, искреност и директност, без позирането и всички шоу елементи по концертите, станали характерни за 70-те и 80-те. Текстовете на Еди Ведър и до днес разглеждат самотата, трудностите при израстването, справянето с проблемите на идентичността.
Но Ведър навреме си даде сметка за опасностите за самия себе си: „Виждайки какво се случи с Кърт, осъзнах, че трябва да работя върху това… да предотвратя да бъда погълнат и аз от същото“.
За щастие, над четвърт век по-късно, Еди Ведър още е в стихията си и не е позволил демоните да го погълнат.
А с Pearl Jam сиатълският гръндж има не само славно минало, но и обнадеждаващо бъдеще.
