Най-ранните известни ни доказателства за производството на сапунени материали са от около 2800 г. пр. н. е. в древен Вавилон. Върху вавилонска глинена таблетка е намерена записана формула за сапун, състояща се от вода, алкал и масло от касия (да не се бърка с кайсия). Папирусът на Еберс (Египет, 1550 г. пр. н. е.) показва, че древните египтяни са се къпали редовно и са комбинирали животински и растителни масла с алкални соли, за да създадат сапунено вещество. Египетските документи показват, че подобно вещество е било използвано и при подготовката на вълна за тъкане.
Касия
Думата sapo, която на латинска означава сапун, вероятно е заимствана от ранен германски език и е родствена с латинската дума за себум (вид секрет, ползвана и в смисъл на „лой“). Тя за първи път се появява в „Historia Naturalis“ на Плиний Стари, който пише за производството на сапун от лой и пепел, но единствената употреба, която споменава за него, е като помада за косата; той разказва с известно неодобрение, че мъжете гали и германци са били по-склонни да го ползват от жените.
Римляните избягвали да се мият със сапуни, преди да присвоят този, които галите използват около 58 г. пр. н. е. Аретей от Кападокия през I в. сл. Hр. наблюдава „сред келтите, тези, които са наречени гали, ползват онези алкални вещества, […], наречени сапун“. Предпочитаният от римляните метод за почистване на тялото е да го масажират с масло, след това да го оставят да изсъхне и да го изстържат като така с маслото пада и всякаква мръсотия.
Използването на сапун за лична хигиена в Римската империя става все по-често през II век сл. Хр. Според Гален най-добрите сапуни са германските, а сапуните от Галия са на второ място.
Препарат, подобен на сапуна, се произвежда и в древен Китай от семената на Gleditsia sinensis, растение от род Бобови. Друг често срещат препарат пък е смес от животински панкреас и пепел от растения. Истинският сапун, направен от животински мазнини, не се появява в Китай чак до модерната ера. Миещите препарати, подобни на сапун, обаче не бяха толкова популярни, колкото мехлемите и кремовете.
Твърд тоалетен сапун с приятна миризма се произвежда в Близкия изток през ислямския Златен век – тогава производството на сапун се превръща в утвърдена индустрия. Рецептите за приготвянето му са описани от Мохамед ибн Закария ал-Рази (854–925 г.), който също дава и рецепта за производство на глицерин от зехтин. В Близкия изток сапунът се прави като се смесват мастни масла с алкали. В Сирия сапунът се произвеждаше като се използва зехтин, заедно с алкал и вар.
Ислямски документ от XII век описва процеса на производство на сапун. В него се споменава основната съставка, алкалът, която впоследствие става решаваща за съвременната химия, която се получава от ал-кали или „пепел“.
В Европа също се произвеждат сапуни. В Неапол производителите си имали и гилдия в края на 6 век (тогава под контрола на Източната Римска империя), а през 8 век, правенето на сапун вече е било добре известно в Италия и Испания. Средновековна Испания са били водещ производител на сапуни до 800 г., а в Кралство Англия то започва около 13 век. Изработката на сапуни се споменава като „женска работа“ и като продукция на „добри работници“ наред с други необходимости, като дърводелци, ковачи и пекари.
В Европа сапунът през IX век се произвеждаше от животински мазнини и имаше неприятна миризма. По-късно от Близкия изток се внася твърд тоалетен сапун, който и мирише хубаво.
Във Франция до втората половина на XV век полуиндустриализираното професионално производство на сапун е съсредоточено в няколко центъра на Прованс – Тулон, Хиер и Марсилия – които доставят на останалата част от Франция. В Марсилия до 1525 г. производството е съсредоточено в поне две фабрики. Производството в Англия пък има тенденция да се концентрира в Лондон.
По-късно, от 16 век нататък, в Европа се правят и по-фини сапуни като се използват растителни масла (например, зехтин), а не животинските мазнини. Много от тези сапуни все още се произвеждат както от компании, така и от по-дребни занаятчии. Кастилският сапун е популярен пример за сапуните само от зеленчуци, получени от най-стария „бял сапун“ в Италия.
Промишлено производство започва в края на 18 век, тъй като с рекламни кампании в Европа и Америка се насърчава обществената осведоменост за връзката между чистотата и здравето.
До индустриалната революция приготвянето на сапуни се извършва в малък мащаб, а той самият е доста груб. През 1780 г. Джеймс Кир основава химическа фабрика в Типтън за производство на алкал от сулфати на калий и сода, към която след това добавя и сапунена фабрика. През 1790 г. Никола Лебланк открил как се прави алкал от обикновена сол. Андрю Пиърс започна да прави висококачествен, прозрачен сапун през 1807 г. в Лондон, а зет му Томас Дж. Барат открива фабрика в Ислеуърт през 1862г.
Някъде между февруари 1665 и август 1714 г. в Англия е въведен данък върху сапуна, което означава, че до средата на 19 век той е бил лукс, използван редовно само от богатите. Процесът на производство на сапун е бил строго контролиран от служители на агенцията по приходите в Англия, които се уверяваха, че оборудването на производителите на сапуни се държи под ключ, когато не се контролира. Освен това сапунът не можеше да се прави от дребни производители поради закон, който предвижда, че сапунените котли трябва да произвеждат минимално количество от един императорски тон, което поставя процеса извън възможностите на обикновения човек. Търговията със сапун беше стимулирана и дерегулирана, когато данъкът е отменен през 1853 година.
Течният сапун е изобретен едва през XIX век, когато през 1865 г. Уилям Шепхард патентова своята течна версия на сапуна. През 1898 г. Б. Дж. Джонсън разработва сапун от палмово и зехтин и неговата компания, B.J. Johnson Soap Company, същата година въвежда продукт под марката „Palmolive“. Тази нова марка сапуни стана популярна бързо и до такава степен, че B.J. Johnson Soap Company сменя името си на Palmolive.
В началото на 20 век други компании започват да разработват свои течни сапуни. Pine-Sol и Tide се появяват на пазара, което улеснява процеса на почистване на още неща освен кожата, като дрехи, подове и бани.