Димитър Пешев – Праведникът на света, обвинен в антисемитизъм
В Талмуда има стих, който гласи „Този, който спаси един единствен живот, спасява целия свят“. В тези думи отеква човечността и саможертвата на стотици мъже и жени, които се противопоставят на едно нечовешко „окончателно решение“ по време на Втората световна война (1939-1945). Саморазправата с „Богоизбрания народ“ започва с антиеврейски закони и Давидови звезди, преминава през гета и концентрационни лагери и се изгубва сред дима на крематориумите.
Тя взима между 5 000 000 и 6 000 000 жертви. Една ужасяваща статистика, чийто морални и емоционални измерения са неизброими. Дори в най-мрачните времена обаче доброто успява да си проправи път. Фабриката на Шиндлер, тайната мрежа от деца сираци на Ирена Сендлерова, саможертвата на учителя Януш Корчак са само част от примерите за опитите за спасяване на стотици невинни животи.
През 1953 г. в Йерусалим се създава национален „Мемориал на Холокоста и героизма“, известен като „Яд ва-Шем“. Оттогава една от основните му задачи е да открива и почита тези хора от нееврейски произход, които с риск за живота си са спасявали евреи по време на Втората световна война. В Стария завет е казано: „На тях Аз ще дам в дома Си … име (Яд Вашем) по-добро от синове и дъщери; На тях ще дам вечно име, Което няма да се заличи“. До днес техният брой е повече от 25 хиляди души от над 45 държави. Те получават почетната титла „праведник на света“, а на територията на Мемориала има т. нар Алея на праведните, където може да открием техните имена. Сред тях има и 20 българи, а под номер 765 е депутатът Димитър Пешев.
Снимка: By Council of Europe, Ivan Minekov – Ivan Minekov’s personal archive, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5801751
Годината е 1943, мястото България. Пловдивският митрополит Кирил заплашва да легне под колелата на влака ако бъдат изпратени за депортация евреите от града му. По същото време в Народното събрание е внесено писмо, подписано от видни политици и интелектуалци, в което се настоява евреите да не бъдат изпращани в концлагери. В световната история рядко се признават положителните български приноси и дори, когато това се прави, не липсват известни условности.
Наистина, евреите от Гърция, Сърбия и Македония, т.нар. „новоприсъединени земи“, са били депортирани. България обаче е единствената държава съюзник на Хитлер, която се противопоставя на „окончателното решение“. Благодарение на общата реакция на царя, политическия елит, обществото и Църквата, в България са спасени около 50 000 евреи. Всяка година, на 10 март, ние отбелязваме този безпрецедентен момент в историята и почитаме имената на всички, взели участие в спасяването на българските евреи. Именно на тази дата депутатът Димитър Пешев се противопоставя на министъра на вътрешните работи Петър Габровски и осуетява депортацията на кюстендилските евреи.
Димитър Йосифов Пешев е роден на 25 юни 1894 г. в град Кюстендил. Той е третото от шест деца. Първоначално получава гимназиалното си образование в Турския лицей в Солун, но поради избухването на Балканската война (1912-1913) го завършва в родния си град. В навечерието на Първата световна война (1914-1918) той заминава за столицата, за да учи право в Софийския университет. Скоро след това той прекъсва следването си и се записва доброволец в армията.
Снимка: By Avi1111 dr. avishai teicher – Собствена творбаПритежателят на авторските права на този файл позволява на всекиго да използва файла за всякакви цели при условие, че му е оказано съответното признание. Разпространяването, производните работи, комерсиалната и всякаква друга употреба са изрично разрешени., CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17461991
Краят на войната идва, а с него и унизителният за страната ни Ньойския мирен договор, по силата на който България е натоварена не само с високи репарации, но и губи нови територии. В тези нелеки времена, Пешев се завръща от фронта и продължава образованието си. След като завършва университета той развива своята кариера в областта на правораздаването. Първоначално той работи като съдия в София и Пловдив, по-късно като прокурор, а накрая и като адвокат.
През 30-те години политическият живот в България е белязан от преврата на деветнайсетомайците, който води до т.нар „безпартиен режим“. В средата на това десетилетие цар Борис III започва да играе ключова роля в управлението и постепенно утвърждава своеобразен авторитарен режим. По същото време започва да се развива политическата кариера на Димитър Пешев. През 1935 г. той става министър на правосъдието. Той също така участва и в Управителния съвет на новосъздадената банка „Български кредит“.
Наред с Българската търговска банка и Българска народна банка, тя е третото най-голямо банково учреждение в навечерието на Втората световна война. Един от въпросите, за които се бори докато е министър, е за въвеждане на задължителен граждански брак. Целите му са практически и ще облагодетелстват адвокатите. Дотогава бракоразводните дела са били под юрисдикцията на църковните съдилища. Когато бракът започне да се сключва пред държавата, разводите също ще преминат към правното съсловие.
Когато на 1 септември 1939 г. Вермахта навлиза в Полша и с това поставя началото на Второто световна война, България не бърза да заеме страна в конфликта. Българският цар лавира между отделните държави, отказвайки да присъедини страната ни към даден съюз, но същевременно поддържайки кореспонденция с всяка от тях. В резултат на лавирането му на международната сцена през 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, съгласно която на страната е върната Южна Добруджа.
По същото време, Димитър Пешев продължава да е една от водещите фигури в политиката. През 1938 г. и отново през 1940 г. той е избран за председател на Народното събрание. Именно по време на второто му председателство се приема закон, който хвърля сянка върху неговата личност. Въпреки че България все още не е официално част от Тристранния пакт, на 23 януари 1941 г. влиза в сила „Законът за защита на нацията“. Документът е внесен от правителството на Богдан Филов и резонира на законите, приети в Нацистка Германия. Съгласно неговите параграфи се уреждат отношенията с тайните организации и евреите.
Снимка: By דוד שי – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6349136
В спомените си Пешев описва как евреите са били едни от водещите в икономиката и банковото дело, докато в интелектуалните среди, администрацията и правосъдието – не е имало толкова много. Във връзка с антисемитизма той казва: „Колкото се касае до расовия въпрос, той в България не се е поставял в тази форма, в която беше поставен в Германия от Националносоциалистическата партия. Изобщо теорията за расовата чистота в България нямаше поддръжници, освен може би незначителен брой отделни привърженици.“ Въпреки това „Законът за защита на нацията“ е одобрен и правата на гражданите от еврейски произход биват ограничени. Пешев не крие участието си в този срамен акт, нито се защитава. По-късно той искрено обяснява, че в онези размирни времена, главната цел е била да се опази България и затова всеки чужд или подривен елемент е трябвало да бъде възпрян. В частност, управляващите са се притеснявали не малко от влиянието на масонството в страната. Колкото до евреите, приемането на определени ограничения са се смятали за необходима косвена жертва, която да покаже, че България ще е верен съюзник на Германия по време на войната. Скоро след приемането на закона, страната се присъединява към Оста.
Две години по-късно, през февруари в София, е подписано тайно споразумение между българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев и германския пълномощник Теодор Данекер. Съгласно него се предвижда, че 20 хиляди български евреи ще бъдат изпратени в концентрационни лагери. Освен от новоприсъединените земи в Беломорска Тракия и Вардарска Македония, евреи ще бъдат депортирани и от „старите“ предели, в частност – Кюстендил, Дупница, Пловдив, Пазарджик. Когато на 7 март в Кюстендил започват арести на евреи, делегация, съставена от видни представители на града, заминава за столицата, за да информира Пешев за събитията. Тя се състои от търговеца Асен Суйчмезов, представителят на ВМРО – Владимир Куртев, народния представител – Петър Михалев, и адвоката Иван Момчилов.
След като ги посреща и разбира за случващото се, Пешев не губи време, а веднага уведомява по-висшестоящите за случващото се и настоява то да се прекрати. Усилията му не спират до тук. На 17 март 1943 г. той изпраща протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов, което освен неговия подпис, носи и този на още 42 депутати. Знаейки какви последици може да има това за страната, Пешев подхожда далновидно при съставянето на писмото. Той се старае да привлече възможно най-много прогермански настроени депутати. По този начин ще се покаже, че реакцията срещу депортацията е продиктувана от общочовешки ценности и няма нищо общо с политическите възгледи, нито е насочена срещу Германия. Сред депутатите, положили своя подпис е откритият привърженик на Третия Райх – Александър Цанков.
В писмото депутатите се аргументират: „Ние не можем да допуснем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора вън от България… Такава мерка е недопустима… Тя би лепнала на челото на България незаслужено едно петно… Един елементарен правов ред е нужен за управлението, както въздухът е нужен за живота. Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би споделило и целия народ.“ Подписалите се депутати се дистанцират от всяко друго разрешаване на въпроса и отказват да участват в тази крайна мярка. Самото писмо не слага край на депортацията, но в комбинация с широката обществена подкрепа, както и тази на царя, води до желаната развръзка.
Снимка: By Mkalatchev – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=69478945
Добрите дела обаче бързо биват забравени. Когато на 9 септември 1944 г. в България идват на власт комунистите, те се саморазправят с всеки техен противник или с всеки, който по някаква причина са считали за неудобен. Депутатите, подписали писмото от 17 март 1943 г. не са изключение от правилото. Всички те биват осъдени от Народния съд. Парадоксалното е, че углавното обвинение към тях е в „антисемитизъм“. Някои са екзекутирани, а други са лишени от свобода за различен период от време. Димитър Пешев е от „късметлиите“. Той е осъден на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Впоследствие, благодарение на застъпничество от страна на еврейското лоби, присъдата му е намалена на 13 месеца затвор.
Остатъкът от живота си, Пешев изживява в мизерия, лишен от елементарни права. Той не получава пенсия. Жилището му в София, намиращо се на ул. „Неофит Рилски“ № 47, е иззето от държавата. Той заживява в дома на сестра си. Единствените средства, които получава идват от месечна издръжка, които изселниците от България в Израел, му изпращат всяка година до смъртта му. През 1973 г. Димитър Пешев напуска този свят.
В годината, когато умира, Пешев получава титлата „праведник на света“, а през 1997 г. е обявен за почетен гражданин на Израел. През същата година, посмъртно, му е връчен орден „Стара планина“ за заслугите по време на Втората световна война. Днес, в Йерусалимската гора на праведниците е засадено дръвче, носещо неговото име и увековечаващо завинаги приносът му към спасяването на хиляди човешки животи.
Заглавна снимка: By Неизвестен – http://www.yadvashem.org/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37498069
