Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство
През 1864 г. в Маркбрайт се ражда човекът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през следващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в изследване на едно от най-жестоките заболявания в света. В най-ранна възраст родителите му предричат бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, за да може Алоис да учи в хуманитарна гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.
Последният завършва окончателно пътуването в медицината и получаването на докторската степен. Имайки предвид първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се смята за пионер. Повечето лекари биха взели далеч по-престижна работа, но той предпочита да изследва хора с психични заболявания във Франкфурт. Едно от основните занимания е в патологията. Там често анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на разумно обяснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде ментор и наставник Алоис и през следващите години ще търсят причините за възникването на лудостта.
Когато през 1903 г. Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и много често ще трябва да обясняват защо имат нужда от тялото на починал пациент, което от друга страна се ангажира с допълнителна бюрокрация и още повече проблеми. И въпреки всички перипети, една пациентка разкрива мрачната истина за овековечаване на името Алцхаймер. Аугусте Детер е много по-различна от останалите пациенти на лудницата във Франкфурт. През 1890 г. започва да развива симптоми на дименция, загуба на паметта, различни халюцинации и дори краткотрайни вегетативни стадии.
Съпругът ѝ си спомня, че Детер често обикаля къщата, влачейки чаршафите с викове в малките часове на нощта. Нейният съпруг работел в железницата и нямал достатъчно пари, за да осигури адекватно лечение. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива предизвикателства и щом се запознал с Детер, лично поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с надеждата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „изгубих се“. Алцхаймер я поставя в изолирана стая, за да може да я предпази от самата себе си.
Веднъж освободена, жената започнала да тича и да крещи „Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете!“. Постепенно лекуващият лекар ще напише, че неговата пациентка няма никаква представа за фактори като времето, рядко може да запомни детайли, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли изключително бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ поведение щяло да предизвика сбиване с останалите. Алоис и друг път попадал на такива пациенти, но никога не били на такава възраст.
С всеки следващ ден състоянието на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да проследи и опише новите симптоми. Междувременно съпругът ѝ изпитвал финансови затруднения и не можел да плаща всички такси. Правил няколко молби за прехвърляне в по-евтина болница, но именно Алцхаймер не одобрил желанията на съпруга. Той вече притежавал правата върху медицинския ѝ картон, а след смъртта ѝ е готов да направи обстоен преглед и на мозъка. На 8 април 1906 г. г-жа Детер умира, а Алцхаймер нарежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато правят обстойна аутопсия, за първи път наблюдават и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като болестта на Алцхаймер. За жалост ще мине доста време, преди да бъде разпозната като тих убиец.
На 3 ноември 1906 г. Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и говори за дебнещата опасност. По една или друга причина се оказва, че публиката не проявява никакъв интерес. Липсата се крие във факта, че следващата тема била много по-интересна – натрапчивата мастурбация. Това може би е първият и последен опит на Алцхаймер да представи новооткритото заболяване в света на медицината. В последствие неговият колега ще го включи в своята книга за псхиатрията и едва през 1911 година ще задължи лекарите да я признаят. Във времето, в което Алцхаймер проследява това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също описва подобна тенденция сред своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари наблюдават една и съща болест.
Говорим за Алцхаймер, защото германецът има малко по-точна теория от американската. Двамата откриватели така и не успяват да коментират и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и никога не се възстановява. Умира на 19 декември 1915 г. и е погребан във Франкфурт. Откритиетo му ще продължи своята кървава статистика и според Световната Здравна организация до 2015 г. жертвите на тази болест в глобален мащаб са 29.8 милиона души. Само за 2015 г. починалите са 1.9 милиона. Официално липсва лечение и медикаменти, които да стабилизират състоянието на човека. Повечето фармацефтични компании предлагат временни решения, които могат само да забавят влошаването и имат различна ефективност върху индивидуалните пациенти.
От 1984 г. насам се допуска, че една от основните причини за влошаване е обвързана с два вида протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато започне заболяването на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги контролира. Амилоидите най-често формират полепи по мозъка, които бавно и сигурно го унищожават. Въпреки редицата експерименти, учените не успяват да разработят лекарство, което да контролира протеините, да унищожава прекомерното синтезирано количество или евентуално да го блокира в самото начало.
През 2018 година са инвестирани близо 1.9 милиарда долара за изследвания и създаване на лекарство против Алцхаймер и по статистически данни провалът може да се оцени на 99%. Бавно и сигурно тази основна хипотеза започва да се гледа по-критично. Проучванията показват, че има хора на 90-годишна възраст с подобни полепи, но мозъкът им функционира напълно нормално и животът им е свободен от дименция. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че ако протеините не са причината за дименция, то тогава каква точно е тяхната функция? Според него въпросните образувания са защитен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, само за една вечер се наблюдават амилоиди, които обграждат чуждото тяло.
Някои изследователи активно изследват теорията около Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща инфекция на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се смята за причинител на болестта на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци между лошата устна хигиена и присъствието на деменция. След обзорен анализ достигат до заключението, че по-възрастни пациенти, които обикновено страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.
Новата хипотеза звучи разумно и логично, но все още е само хипотеза. Човешкият мозъкът изгражда много добра кръвна бариера, но Porphyromonas gingivalis напада белите кръвни телца и веднъж щом пристигне до финалната дестинация, започва да атакува мозъчната кора. Защитната реакция е отделянето на амилоиди, те от своя страна покриват атакуваната зона, но същевременно високата им концентрация започва да унищожава неврони. Според учените именно това е причината за така добре познатите деформации – защитата най-накрая се превръща в жестоко нападение. И ако тази бактерия е склонна да създава възпаление върху венците, които в повечето случаи са много по-защитени, можем да си представим какъв ефект има върху мозъка.
Висел напомня, че това е комплексна болест, чийто произход трудно може да се обясни с един симптом – най-вероятно има цяла верига от действия. Кейси Линч от института Кортексим смята, че именно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще дори да неутрализират самото заболяване. При проведените тестове върху мишки, инжектирането на въпросните блокъри позволява значителното неутрализира мозъчната инфекция и задържа отделянето на въпросните защитни протеини.
Лекарството е преминало своите първоначални тестове и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и сериозни експерименти през следващата година. Учени от Мелбърн, подкрепящи точно тази идея са решили да разработят ваксина против въпросната бактерия с надеждата, че с неутрализирането ще се намали значително и процентът на заболелите. Описаните данни са публикувани в NewsScince още миналата година. Все още няма допълнителна информация какво наистина се случва в тази жестока битка, но ако вярваме на тези хипотези, науката много скоро може да отговори на всички въпроси, които някога са вълнували Алоис Алцхаймер.
