Отвратителният експеримент със сифилис в Тускиги

Противоречивите изследователски програми, неетичните експерименти и тестовете върху нищо неподозиращи хора са, уви, част от медицината от векове. Това не ги прави по-малко печални и неморални. По-известните примери от модерни времена са цялата евгеника на нацистите, стерилизацията, електрошоковата терапия, експериментите с йонизиращо лъчение и програма на ЦРУ MKULTRA. Но днес ще говорим за експеримента със сифилис в Тускиги – програма, която се провежда четиридесет години в окръг Мейкън, Алабама в средата на 20 век и е една от най-ужасяващите.

През 1932 г. медицината все още не знае много за лечението на сифилис, въпреки че документация за болестта има още от времето на Колумб. Според Oxford Journal сифилисът е „културен срам“ и има много различни имена, които са чудесен в печалността си пример за предразсъдъци на различни националности. Германците и англичаните го наричат „френска болест“, руснаците го наричат „полска болест“, поляците го наричат „германска болест“, а японците го наричат „китайска болест“.

През 1908 г. японският учен Сахачиро Хата (работещ в Германия) открива, че лекарството Салварсан е донякъде ефективно при лечение на сифилис. То също така е и доста токсично, тъй като идва от семейството на арсеника – затова има случаи на загуба на крайници след приема му. В крайна сметка през 1912 г. Хата и носителят на Нобелова награда Пол Елрик разработват по-лесно за предписване, но отново токсично лекарство, наречено Неосалварсан – което става стандартното лечение за сифилис до края на 40-те години.

Университетът Тускиги, 1916

Университетът Тускиги е създаден през 1881 г. като училище за бивши роби, които да получат висше образование след Гражданската война. Негов основател е Луис Адамс, бивш роб, и Джордж У. Кембъл, бивш робовладелец. Година по-късно, през 1882 г., великият Букър Т. Вашингтон става президент на университета и го разширява, купувайки близка бивша плантация. Университетът се намира в Тускиги, Алабама, част от окръг Мейкън.

В началото на 20 век Службата за обществено здравеопазване на САЩ ръководи проверките, идентифицирането и създаването на лечение за заболявания, които засягат всички граждани на държавата. Тя беше разделена на отдели като едно от тях е изцяло насочено към венерическите болести. През 1957 г. този отдел е прехвърлен към Центъра за контрол на заболяванията, но през 1932 г. той все още е към Службата.

Между 1929-1931 г. Фондът Розенвалд – организация, популяризираща образованието и здравеопазването сред бедните афро-американски фермери – спонсорира проучване с Службата за откриване на градовете с най-висок процент на сифилис сред мъжете. Първоначалното им намерение е да идентифицират и лекуват болестта. Най-висок е процентът в Мейкън, Алабама, където над 35 процента от мъжкото население е заразено. До 1931 г. Голямата депресия вече е в пика си и финансите на Фонда започват да не стигат. Въпреки необходимостта от още изследвания, Фондът спира да действа.

И така, Службата се обръща към института Тускиги (в окръг Мейкън) за формирането на изследователска група с цел проучване на ефектите на нелекувания сифилис върху черно мъжко население за период от 6 до 9 месеца и след това създаване на план за лечение. Институтът се съгласява, заедно с ръководителя на университетската болница д-р Юджийн Дибъл, и нещата вървят добре в началото като всички си мислят, че крайната цел е лечение…

Проучването е ръководено от д-р Талиаферо Кларк. Службата избира 600 мъже от окръг Мейкън – 399 със сифилис и 201 здрави – да бъдат част от проучването. Никой от тях обаче всъщност не знае за какво е това изследването. Те са привлечени с обещанието за „безплатно здравеопазване“ – нещо, което никой от тях никога не е имал – и лечение на „лоша кръв“ – общ термин, който обхваща няколко различни състояние включително анемия, умора и различни венерически болести.

На мъжете са обещани безплатни медицински прегледи, храна и застраховка за погребение. Онези, на които е открит сифилис, никога не са информирани за диагнозата си, нито са били лекувани.

Като причина за измамата се представя, че това е единственият начин мъжете да останат в изследването, а изследователите искат да наблюдават отблизо хода на болестта в по-голям мащаб, за да видят ефекта й с нейното напредването, дори до смъртта. Отчасти измамата изглежда се дължи на липсата на уважение на лекарите към интелектуалните способности на мъжете (повечето от тях са неграмотни, което изследователите смятат за полезно, тъй като би било по-трудно за тях да разберат какво всъщност се случва), а също така има и намеци за расизъм.

В писмо до колега, според програмата за медицинска етика на Мичиган 2005, д-р Кларк пише, че „тези чернокожи са много невежи и лесно се влияят от неща, които биха били от маловажно значение за по-интелигентна група“.

Д-р Реймънд Вондерлер е директор на проучването. Всъщност той подкрепя частичното лечение на мъжете с единствената цел да се увери, че те ще останат в изследването (тоест, да ги поддържа живи).

Проучването първоначално трябва да продължи само 9 месеца, но надхвърля 1 година, а след това, заради пробиви, се удължава още. През 1934 г., 2 години след началото му, е публикуван първият по-значителен медицински доклад, в който подробно са описани ефектите на нелекувания сифилис върху здравето. През 1936 г., според Центъра за контрол на заболяванията, е публикуван медицински труд, в който се критикува планът за лечение на хората в този експеримент. През 1940 г., отново според уебсайта на Центъра, се полагат усилия „да се попречи на мъжете да получат нареждане за лечение от военните“, тъй като около 250 от тях се регистрират за армията и са диагностицирани със сифилис.

Александър Флеминг

През 1928 г. нобеловият лауреат Александър Флеминг открива пеницилина, а през 1930 г. е първата регистрирана медицинска употреба на пеницилин за лечение на инфекции. След като е използван за лечение на оцелелите от пожара в Бостън Коконът Гроув през 1942 г., той се превръща в любимо лекарство на военните на САЩ срещу инфекции. До 1945 г. пеницилинът вече е приет като лечение на сифилис.

Въпреки това, на субектите от експеримента със сифилис в Тускиги никога не им е прилагано, нито им е предлагано лечение с пеницилин. Администраторите на проучването искаха да наблюдават развитието на болестта от разболяването на мъжете до, в много случаи, тяхната смърт в продължение на четиридесет години, докато проучването продължава, въпреки че през по-голяма част от него има на разположение сравнително ефективно лечение. Общо е изчислено, че 128 от мъжете са умрели директно от сифилис или от усложнения, свързани с него, 40 са заразили жените си (а в някои случаи вероятно и други хора), а 19 от децата на мъжете са родени с болестта.

…

Най-накрая, на 25 юли 1972 г. Жан Хелер от Асошиейтед прес разказва историята и разкрива истината за изследването. Тогава правителствен комитет решава, че проучването е „етично неоправдано“ и го спира. През лятото на 1973 г. адвокат Фред Грей подава иск от името на мъжете срещу Службата за обществено здравеопазване на САЩ, който завърши с 9 милиона долара (около 50 милиона долара днес) раздадени след споразумение като компенсация на участниците.