Улици на историята: Андрей Николов – врачанският скулптор и световен бохем
Една от всички пресечки на улица „Гео Милев“, позиционирана именно в софийския квартал „Гео Милев“ е улица „Лидице“, а нейни пресечки са „Постоянство“, „Андрей Николов“ и „Хемус“. Интересът в днешната улица на историята ще бъде именно Андрей Николов. С какво е известен г-н Николов, за да получи улица и какво може да сте пропуснали от родната история. Андрей е роден през 1878 г. във Враца в изключително бедно семейство.
Животът обаче не смятал да остави врачанската личност в ръцете на обущарството. Николов нямало да наследи занаята на баща си и е бил насочен. Ето защо неговият талант към изкуството е много сериозно изявен и много скоро започва да се забелязва от всички.
През 1896 г. успява да влезе в Рисувалното училище в София, a негов покровител е не кой да е, а Борис Шатц. Литовският скулптур от еврейски произход се смята и за основоположник на този вид изкуство в България. Негови партньори в запознаването на страната с всички възможни тънкости в скулптурата са и Жеко Спиридонов и Марин Василев.
След като успяват да култивират таланта на видният гражданин на Враца, Шатц настоява обучението му да продължи и дори успява да издейства държавна стипендия, за да го изпрати в Париж. През 1914 г. Николов вече е завършен творец и се установява в Рим, където творците го приемат като равен и много често остават изненадани от безграничния талант да превръща всеки камък в живо същество. Командировката в Рим е отново държавна поръчка. Николов трябва да се научи да прави клишета за гербови марки.
За жалост не успява да се върне на време, когато избухва Първата Световна война. Творецът остава в Рим до 1919 година, а след това продължава да се издържа сам до 1927 година. За период от 11 години (1915-1926), творбите на врачанецът са излагани в Годишната римска изложба. Името му става достатъчно познато, а творбите му печелят вниманието на римската публика, с което българинът получава и специално място в журито. Малко след това получава и следващото признание от римската културна общност – представител на художниците-чужденци в Управителния съвет на Международната асоциация на художниците в Рим.
В края на Първата световна война, Николов има една много специална среща с друга важна личност от българската история – Александър Стамболийски. Стамболийски се завръща от подписването на Ньойския договор – изначално конструиран за осакатяване на държавата. Двамата се запознават и бившият гражданин на Враца показва всичко, което е постигнал в Рим. Именно тогава Стамболийски започва да разбира, че творецът има незавършена работа в родината си. През цялото време на срещата, Стамболийски ще говори за завръщането и създаването на статуи и бюстове на великите българи. Окрилен от тази идея, Николов извайва бюст на Стамболийски и 5 години по-късно се завръща обратно в страната.
От 1931 г. до 1940 е преподавател в собствената си школа по ваене и изящество.
Много важна подробност е, че Николов няма диплома, той отдавна е установил специална връзка с камъка и няма нужда от чуждото признание за изкуството, което създава. Неговото ателие, известно с 9-метровите си тавани и днес познато като Червената къща, се намира на улица „Любен Каравелов“. Има и една интересна подробност около творчеството на Андрей Николов, той винаги извайва фигурите на красиви жени, а за зла беда, повечето са аристократки със синя кръв. И след завършването на скулпторите, Андреев прави по-обстоен преглед на моделите си в спалнята. Бохем, майстор в изкуството и човек с най-различни интереси, той не остава под радара на новата власт през септември 1944 година. Един прекрасен ден в дома му влизат двама милиционери, които имат една единствена мисия – ликвидация.
Вместо да тръгне доброволно с тях, Андрей им нарежда да седнат, защото в ателието всички първо сядат. И след няколко чаши вино и запознаване с човека срещу тях, двамата представители на властта си тръгват, без да изпълнят заповедта. Андрей Николов няма внуци, нито едно от 3-те му деца не оставя наследници. Около 40 дни преди да почине, Андрей жени за своята домашна прислужница, за да завещае всичко, което притежава и по този начин да я спаси от мизерстване. Именно тя е единствен наследник на този творец. Самият Николов остава не само пример за родно творчество, но и много върл противник на патриархата, имайки предвид, че изначално винаги е преследвал съвършената женска красота. Жизненият път на Николов приключва през 1959 г. в София. Негови творби могат да бъдат видяни както във Враца, така и в София.
