„Лебедова песен“ – един вековен израз с чудесна история

Когато някой музикант свири или пее за последен път, казваме, че това е неговата „лебедова песен“. Което е малко странно като израз… Защо наричаме последното му изпълнение така?

Изразът идва от вярването, че когато умират, лебедите пеят красива песен. Това вярване е на над 2000 години и въпреки че технически не е вярно, има нещо правилно, но само в някои случаи. Например, пойният лебед, както името му предполага, издава характерни звуци, понякога и докато умира. Това се случва заради изключително дългия му трахеален контур, през който въздухът от последните му дихания минават малко преди кончината. Този звукът обаче се оприличава на „кларинет, свирен от неопитен дете“… Което не е точно красива песен.

Поен лебед

Този вид лебеди са характерни за Гърция, което буди предположения, че някой древен грък е чул стенанията на умиращото животно и е преувеличил ефекта и естетическите им качества, което от своя страна е започнало живота на израза.

Един от първите писмени споменавания на лебед, който пее докато умира, идва от 6 век пр. Хр. в една от басните на Езоп, „Лебедът, отмъкнат вместо гъска“: „Един богат човек отглеждал заедно гъска и лебед, разбира се, не с еднаква цел: гъската — за трапезата, лебеда — за гласа. Когато гъската трябвало да изтърпи това, заради което била хранена, било нощ, та времето не позволявало да се разпознаят двете птици. Вместо гъската бил отмъкнат лебедът. Той обаче запял някаква песен, преди да умре. Чрез песента си показал кой е и чрез песента избягнал смъртта. Баснята показва, че често музиката докарва отлагане на смъртта.“

В „Агамемнон“ на Есхил от 458 г. пр. Хр. също пише:

„Той падна тъй, а тя изпя последния

предсмъртен вопъл, както пее лебедът“

Езоп

Въпреки че датите са значително различни, не се знае кое от двете е първо, защото много от басните на Езоп всъщност не са написани от него, тъй като всички копия на авторските му произведения са загубени. Поради това днес много басни, които не са негови, се приписват на Езоп, а други са изцяло пренаписани, за да изрази смисълът им по-ясно. Дори много от биографията на този популярен разказвач, която знаем, е най-вероятно грешна. Първият сборник с басни на Езоп се появява чак през 300 г. пр. Хр., изготвен от Деметрий Фалерски, който освен други неща, помага да се основе Александрийската библиотека. Но този сборник също изчезва. Първите запазени сборници с притчи са от 1-2 век. Сами разбирате, че това прави датирането на притчата за лебеда и гъската малко трудно.

Все пак от това време насам идеята за песента на умиращия лебед се споменава безброй пъти в класическата литература, поезията и музиката. Например, в диалога „Федон“ Платон твърди, че Сократ казва:

„Нима според вас нямам толкова умение да пророкувам, колкото лебедите, които усетят ли, че умрат, след като са пели през целия си живот, именно тогава пеят най-много и най-вече, понеже се радват, че им предстои да идат при Бог, на когото са служители. А хората поради своя страх от смъртта говорят за лебедите напълно неверни неща, твърдят, че оплаквали смъртта си и пеели от мъка, без да си дават сметка, че никоя птица не пее, докато изпитва глад, студ или някоя друга мъка – нито славеят, нито лястовицата, нито папунякът, за които птици хората твърдят, че от мъка пеели жално.“

Плиний Стари

Горе-долу и от тогава много исторически личности са се опитвали да разбият мита за покойната песента на лебедите. Например, Плиний Стари през 1 век пише: „Наблюденията показват, че твърдението за лебедите, които пеят, докато умират, е грешно, съдейки от опита…“.

И въпреки това идеята остава. Един от по-известните случаи е от поемата „Птичия парламент“, в която Джефри Чосър пише: „Ревнивият лебед пееше преди смъртта си“. Интересно е да кажем, че именно в тази поема се прави първата връзка между Св. Валентин и любовта.

Дори Леонардо да Винчи отбелязва: „Лебедът е бял без петънце и пее сладко преди да умре.“

И, разбира се, Шекспир във „Венецианският търговец“: „Нека звучи музика, когато той прави своя избор; след това, ако загуби, краят му ще е като на лебед, стихващ с музиката.“

Кога изразът „лебедова песен“ добива този смисъл, който има днес?

Франц Шуберт

Най-вероятно, когато Франц Шуберт пише Schwanengesang (от немски – лебедова песен) през 1828, малко преди своята смърт на крехката възраст от 31 години. (Да не се бърка с поемата „Schwanengesang“ на Йохан Зен, за която Шуберт пише музика през 1822). Не Франц обаче кръщава колекцията си от песни така. Тобиас Хаслингер я публикува след смъртта на композитора и дава името й по вече вековния израз.