Боб Флетчър е аграрен инспектор в Калифорния в началото на 40-те години на 20 век. Това можеше да е цялата му кариера, ако не беше Втората световна война.
Малко преди 8 сутринта на 7 декември 1941 японците атакуват военноморската база Пърл Харбър на хавайския остров Оаху. Над 2400 души умират, 18 военни кораба са потопени или повредени, 188 самолета са разрушени. Това е началото на военните действия в югоизточна Азия и Тихия океан. В следващите дни и седмици Гуам, остров Уейк и Филипините, които са територии на САЩ, са превзети от Япония. Същото става и с британските Хонконг, Малая (часто от днешна Малайзия), Бирма и Сингапур, както и с Нидерландска Индия (част от днешна Индонезия) и Тайланд.
Кадър от японски самолет на атака с торпеда малко след началото на атаката над Пърл Харбър
Докато една по една тези територии падат, изглежда, че нищо не може да спре японците. В такъв случай – кой е следващият? Западното крайбрежие на САЩ? По-голямата част от тихоокеанският флот не може да се ползва след атаката на Пърл Харбър и затова още една атака по Америка именно сега именно там е възможна, логична и много ужасяваща.
Това е очевидно за обществеността и съответно предизвиква паника сред японо-американските граждани по западното крайбрежие. Много от тях са потомци на мигранти още от 60-те години на 19 век, така че връзката с родината им на този етап е незначителна. Въпреки това, през февруари 1942 президентът Франклин Рузвелт подписва Заповед 9066, която упълномощава армия да определи като военни зони целия щат Калифорния, части от Аризона, Орегон и Вашингтон, откъдето „всички или някои хора могат да бъдат изтеглени“. В следствие на заповедта над 110 000 японски мигранти и японо-американски граждани са изкарани от домовете им и транспортирани в лагери. Те живеят в тези лагери под въоражена охрана до края на войната.
„Наближава прокуждането на всички японци от Калифорния“, пише San Francisco Examiner през февруари 1942. Обществото подкрепя това принудително интерниране, но един човек е против – Боб Флетчър. Заради характера на работата си, 33-годишният мъж познава доста японо-американски фермери в Калифорния. Някои от тях са там вече трето поколение. Без възможност за препитание в лагерите, те могат да (и ще) загубят всичко, което имат.
Един от тези фермери, когото Флетчър познава относително добре, е Ал Тсукамото. Когато по улиците се появяват съобщения, които инструктират всички японо-американци в град Флорин, близо до Сакраменто, да отидат на жп гарата до Елк Гроув, за да бъдат отведени в лагерите, Тсукамото отива при Флетчър с една молба. Съседите му, семейство Окамото и семейство Нита, търсят човек, който да се грижи за фермите им, докато тях ги няма. Ако Флетчър се съгласи да поеме работата, да поддържа счетоводството и да плаща сметките, каквито пари спечели всяка от фермите, са за него като заплащане за труда му.
Боб Флетчър израства във ферма за орехи и по време на Голямата депресия се грижи за градина с праскови. Той обаче няма никакъв опит с отглеждането на грозде от рода Флейм Токай, каквото основно расте в двете ферми. Боб обаче е по-притеснен от факта, че честни хора като Окамото и Нита може да загубят всичко и затова се съгласява като поема и тази на Тсукамото. За целта напуска работата си като аграрен инспектор и се мести в малка, необитаема къща във фермата на Тсукамото, който го кани да живее в неговия дом, но Флетчър отказва, защото му е неудобно да живее там, докато самият домакин няма тази възможност.
Следва един прекрасен ужас – Боб работи по 18 часа на ден в грижа за грозде, ягоди, къпини, боровинки и маслини – над 400 декара с насаждения. На всичкото отгоре трябва да се оправя и със съседите си, които са за принудително интерниране и съответно го смятат за „японолюб“, които помага на врага. Въпреки че за малко не умира, когато някои стреля по фермата на Тсукамото, докато Боб е вътре, той върши работата си, както обещава, докато войната не свършва, лагерите не затварят и хората не се връщат по домовете си.
Поне тези, които все още имат дом… От 2000-те японци и японо-американци, които живеят около и във Флорин преди войната, само 20% или 400 се завръщат след като тя свършва. Домовете на останалите вече ги няма – те или са взети от някоя банка, или са обрани.
Когато Нитови, Окамотови и Тсукамотови се връщат в родния си град, това, което намират, е това, което се надяват да намерят: домовете и фермите им са живи и здрави благодарение на Флетчър и Тереза, с която са женени от скоро. (Дори след сватбата, Боб не се мести в дома на Тсукамото; „Това си е тяхната къща“, казва Тереза)
Намират и още нещо – пари в банката. Според споразумението им, Флетчър взима печалбата от фермите след като се погрижи за всичко, но въпреки него той решава да я раздели със семействата. Тяхната половина е в банката, където събира лихва и им дава известно удобство след войната.
Флетчър явно харесва фермерската работа, защото си купува ранчо, където отглежда сено и говеда. Той също така е и доброволец в местната пожарна, където служи 12 години. През 1974 се пенсионира и живее до 101-годишна възраст. Когато навършва 100, през юли 2011 година, се вдига огромно парти. Тереза, с която са заедно от 66 години, е до него, както и синът им, трите им внучки и петте правнучки. Също и доста от потомците на семействата Нита, Окамото и Тсукамото. Въпреки че Фитчър никога не търси признание за добротата си, те искат да разкажат историята му. „Имахме 160 декара грозде и щяхме да го загубим напълно, ако не беше Боб“, казва Дорис Такета пред Sacramento Bee. Тя е на 12, когато семейството й е пратено в лагер в Арканзас. „Майка ми го наричаше Бог, защото само Бог би направил нещо такова.“
Когато репортери на рождения му ден го питат защо постъпва така, отговорът на Флетчър е прост: „Те са същите като всички останали. Беше очевидно, че нямат нищо общо с Пърл Харбър.“