Лъже ли ни детекторът на лъжата
Полици, тайни агенти и шпиони – всички те имат най-различни и любопитни апарати и машинки. Работата им до голяма степен се върти около откриване на истината в моменти, когато истината се крие най-усилено. Съответно и методите, с които се ползват, са най-разнообразни.
Един от тях е детекторът на лъжата.
През годините тези апартати са пращали хора в затвора, разрушавали са кариери и дори са отнемали животи. През Студената война те са в пика си заради властващият по това време дух на параноя, но от 80-те години насам се наблюдава спад в популярността им. Разбира се, полиграфите все още се използват – ФБР, ЦРУ, както и други американски правителствени агенции ги ползват дори в подбора на кадри. Но доколко са верни?
9 октомври, 2000, Мексико Сити. Състезателят по спортно ходене Бернардо Сегура (ляво) прави тест с детектор на лъжата. Той е обвинен, че тича в състезанието 20 км. спортно ходене на Олимпийските игри в Сидни през 2000 и губи златния си медал. /Getty Images
В близкото минало полиграфите са аналогови – с дългите телчета, драскащи резултатите на хартия. Сега обаче, като почти всичко останало, детекторите се дигитализират със специални програми, а от старите машини остават само жиците, които се закачат към тялото. Иначе процесът е същият: сензорите, които следят за кръвното налягане, сърдечния ритъм, честотата на дишане и електропроводимост на кожата (която се увеличава, когато човек се изпоти), се закачат на субекта преди въпросите да започнат. Някои детектори имат в комплекта и сензори, които да следят за движение на крайниците. Данните от тези датчици се обработват от софтуера и се представят графично, както при по-старите полиграфи.
Преди същината на теста, операторът на полиграфа задава няколко контролни въпроса на субекта, за да калибрира машината. Те са елементарни и незаплашващи като „Как се казвате?“, „На колко сте години?“ и подобни.
Операторът след това ще обясни как работи машината като подчертава, че тя засича кога човек лъже, за да окуражи субекта да казва истината. Следва същинската част. По време на нея сериозните въпроси са смесени с контролни, както и с привидно незначителни като „Лампите в стаята светят ли?“. Всеки път когато детекторът засече отклонение от във физическите показатели, записани при контролните въпроси, се смята, че субектът лъже.
Състезателят по голф Матю Саутгейт е подложен на детектор на лъжата преди показна игра в Цюрих /Getty Images
Разговорът след теста е най-важен за изтръгване на истината. На този етап интервюиращият ще задава въпроси така, че субектът да си помисли, че е хванат в лъжа, за да е по-склонен да си признае.
Изследвания обаче показват, че на полиграфа не може да се вярва напълно. Физиологичните белези не са надежден показател за нечестност, а по-скоро за промяна в емоциите. Например, при някои по-тежък въпрос, субектът може да се притесни от възможността машината да засече грешно, че лъже и именно това притеснение може да предизвика грешни резултати. Човек също така би могъл да използва и някои от многото начини за манипулиране на резултатите.
Успехът на теста до голяма степен зависи от вярата на тествания в него. Ако той не мисли, че тестът ще го разкрие, ще бъде спокоен през цялото интервю и съответно полиграфът действително няма да отчете нищо.
Най-отявленият опонент на полиграфите е д-р Алън Зеликов, учен от Центъра по национална сигурност и контрол на оръжията Сандиа. Той също така е и медицинско лице, затова мнението му тежи още повече. „Всеки първокурсник по медицина знае, че четирите елемента, измервани с детектора на лъжата – кръвно налягане, пулс, потене и дишане – се влияят от безброй емоции“, казва Зеликов. „Но в нито един учебник няма дори една глава, в която промени в тези елементи да се асоциират с лъгане.“
Днес много малко съдилища приемат сведения от полиграфа за надеждни. В много държави също така е забранено работодателите да използват детектор при подбора на служителите си. Това, разбира се, не пречи на ФБР да прави точно това, когато наема хора.
