Suspiria: вещиците се върнаха!
„Хайде, бърже кръг сторете,
мърши всякакви хвърлете
да се смесят във котела:
първо жаба мекотела
тридесет и един ден
в сън под камъка студен
своята пъпчива гнус
пълнила с отровна слуз!
Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!”*
Това е началото на четвърто действие в известната пиеса „Макбет“ на Уилям Шекспир, където вещиците, като културен, литературен и векове по-късно, попкултурен образ, събират в себе си вълнуващия свръхестествен свят и импиричните модели на нашия.
Оттогава до днес вещицата е вълнуващ типаж, който преплита доброто и злото в себе си и позволява на литературата и киното да я адаптират в най-различни свои произведения. Едно нещо не се е променило от времената на „Макбет“ до днес – вещиците продължават да са все така интересни на публиката.
В последните години киното и телевизията имат особено засилен интерес към субекта на магьосницата, която хвърля заклинания и може да превърне своя противник в гнусно животно, да го убие, да го прокълне, да го омагьоса. Вещицата се кланя на Дявола. Тя е вкусна, сочна, вълнуваща, съблазнителна. Само за последните години имаме сериала „Салем“, чудесният тийн хорър „The chilling adventures of Sabrina“ и великолепната независима продукция „Вещицата“, която преплита в себе си стари нрави, митология и легенди от XV век.
Тази година обаче, вещиците имат ново ложе. То е дирижирано с прецизност и взискателност към детайла от италианеца Лука Гуанданино. При него вещиците танцуват, псуват, проклинат… носят похот, сласт, кръв и смърт.
Говорим за „Суспирия“, новата адаптация на филма от 1977-а на Дарио Ардженто.
Да адаптираш нещо, което се е превърнало в модерна класика в света на киното, хоръра и джало жанра, си е трудна задача дори и за изпипан майстор към детайла като Гуаданино.
Новата версия на „Суспирия“ използва старата като скелет, по който започва да гради многопластов пищен разказ. Лука Гуаданино добавя късове месо на правилните места, като доктор Франкенщайн, за да произведе свое собствено кино чудовище. Чудовище със съблазнителни бедра, стегнати гърди, студен поглед, сластен глас и похотливо подсъзнание.
В главната роля на този сбор от добродетели, стои Дакота Джонсън, която ако не се е превърнала в нечия мокра фантазия досега, то тук има голям шанс да успее, а до нея стои величествено Тилда Суинтън. Защото Тилда винаги е величествена и ако някой ви казва друго, ви лъже. Миа Гот, разпъпила се като череша, Клои Грейс Морец и Джесика Харпър допълват тази сексапилна бройка. Наличието на Джесика Харпър е носталгичният поклон, който Гуанданино прави към класиката на Ардженто, защото Джесика играе невинното сексапилно момиче в оригинала. Тук тя е остаряла сякаш преждевременно, но ролята й е стилна, точно толкова, колкото и роклите на Тилда.
Независимо дали сте гледали оригинала или не, „Суспирия“ няма да ви накара да се чудите какво се случва. Гуаданино е изградил великолепен баланс между старото и новото. Девствените киномани ще гледат за първи път този великолепен сюжет, а старите фенове ще се подмокрят.
„Суспирия“ прави поклон към оригинала по най-елегантния и балансиран начин. Всичко това се случва до един момент, след това Гуанданино започва да плете собствена версия върху темата за вещерството, женското начало, жените, секса и сборищата, на които голи хора четат заклинания, за да призоват Дявола. Гуаданино си позволява да промени финала и базисните характеристики на някои от основните персонажи. И макар принципно това да е нещо свято, той го прави толкова добре, че никой не остава разочарован. Освен самият Дарио Ардженто, но той има това право.
Действието на „Суспирия“ е позиционирано в Берлин през 1977 година, където в известно балетно училище пристига невинната Сузана Баниън. Без да съзнава, тя попада в центъра на вещерско сборище, а нейното присъствие има конкретна цел. Дотук се изчерпват приликите между едната и другата версия на филма. Гуаданино надгражда и прави дълбок поклон към оригинала с абсолютната си прецизност към детайлите и персонажите. Но неговата версия за събитията, които се случват зад мрачните стени на Академията е различна. Защото кому е нужно да гледа един филм за втори път, при това не оригиналната версия, с наново заснети огледални сцени? Отговорът: на никого.
От нарастващото полудяване и изчезването на различни момичета от танцовата академия, през сцената, в която танцът на Сузи е използван като заклинание, за да се осакати нищо неподозиращата Олга, чието тяло в рамките на 4 минути заприличва на гнусна версия на кубчето на Рубик, до похотта, която струи от всяко движение на танца под звуците на „Volk“ на Том Йорк, и чак до тихата истерия на Тилда Суинтън, „Суспирия“ е като бръснач върху голо женско тяло. Може и да ви нарани дълбоко, а може и само да ви пореже, но ще остави някаква следа. Почерпете се с него и го поемете дълбоко.
*Уилям Шекспир, „Макбет“, превод Валери Петров
