„Бялата врана“: кой се осмелява да танцува към свободата?
На 17 юни 1961 г. танцьорите от трупата на известния руски балет „Киров“ прекарват първата си сутрин в Лондон. Всички са поразени от първата страница на вестник Daily Express. От там ги гледа бившият им вече колега Рудолф Нуреев, а до него с едър шрифт стои заглавието „Танц към свободата“. Никой не може да повярва… дори самият Нуреев, който от този ден ще бъде предател в родината и любимец в чужбината.
Това е преломният момент в живота на един от най-легендарните балетисти в историята на това изкуство – Рудолф Нуреев. Известен както с гения си, така и с бурния си характер и личен живот. Всички тези фактори спомагат, за да се създаде легендата Рудолф Нуреев и да може 80 години след раждането му и 25 след смъртта му, Ралф Файнс да създаде биографичен филм, който е свежа и вдъхновяваща глътка въздух за почитателите на биографичното кино, балетът и Нуреев.
„Бялата врана“ (The White Crow) имаше своята единствена прожекция у нас на 23 ноември в Зала 1 на НДК като част от програмата на Киномания, само два месеца след първото му показване на кинофестивала в Телюрайд. След видяното, българските зрители могат само да бъдат радостни, че са имали възможността да се докоснат до добър филм, който едва ли ще имат възможност да гледат в киносалоните у нас. Защото „Бялата врана“ прилича на своя основен обект – отличава се, капризна е, но оставяш в неин плен от началото до края.
Третият филм, който актьорът Ралф Файнс режисира, е базиран на книгата на Джули Кавано, „Rudolf Nureyev: The Life” и разказва за онези няколко дена от живота на Нуреев, през които той е в Париж и бяга от родината си, за да остане във Франция.
Сценарият е дело Дейвид Хеър, когото познаваме от „Часовете“ (The Hours) и “Четецът“ (The Reader). Хеър, заедно с Кавано, правят разумния ход, който редица други в биографичните филми не предприеха, а именно да се съсредоточат само върху един, но съществен момент от живота на легендата. В този основен акцент са вкарани събития от миналото, които водят до ядрото на сценария – Париж. Богатият живот на Нуреев не би могъл да бъде синтезиран в двучасов филм без той да изглежда като изваден от учебник по история. Затова пък с умението на Хеър и разказът на Кавано, онова турне в Париж е така разказано, че зрителят няма нужда от дословно описание на всеки период от живота на балетиста.
Ралф Файнс, който този път е режисьор и актьор, създава филм, който е в пълен унисон с персоната на Нуреев – елегантен, естетичен, на моменти рязък, циничен и брутален. За този унисон спомага и фактът, че диалогът в „Бялата врана“ се води на руски, френски и за кратко на английски. Това е поредният силен ход, който потапя в атмосферата. Върху него стъпват визуалния и психологическия елемент – заслуга има концепцията на Файнс. Той ни показва онзи Париж, за който вече можем само да четем. Париж на прага на социалната революция от 60-те, Париж, който обещава безгранична свобода и възможност за танцуване. Парижани пък са двигателите на тази свобода, които не разбират защо балетът „Киров“ трябва да иска разрешение да се забавлява вечер, защо от КГБ са по петите на Нуреев на всяка крачка.
На другия полюс е действителността в Съветския съюз – закостеняла, груба, сурова, онази, в която държавния чиновник мазно задава въпроси, на които отговаряш, за да ти каже той накрая: „Ето, ние сме платили, затова ти нямаш право да обръщаш гръб на държавата и се връщаш в Уфа.“ Но Русия, колкото и ужасяваща да е, все пак е мястото, което дава на главния герой крилете, които ще го изстрелят на върха по-късно.
Едва ли бихме могли да си представим някой, който не е професионален балетист в ролята на Нуреев. Защото тялото на балетиста е уникално само по себе си. Не можеш да сбъркаш линията, визията, походката. Руският балетист Олег Ивенко притежава всичко това, плюс достатъчна прилика с Нуреев, за да се справи достойно с ролята. До него се нареждат Ралф Файнс в ролята на учителя по балет от Русия и Чулпан Хаматова, в ролята на неговата съпруга. Задължително е да се спомене и Адел Ексаршополус („Синьото е най-топлият цвят“) в най-важната роля – тази на Клара Сен. Благородничката, която е неизменна част от френския елит, и без която Нуреев никога не би могъл да избяга. Носят се легенди за връзката между двамата, но до днес Клара Сен я пази в тайна. Единственото изключение, направено повече от половин век след събитията е радио интервюто, което Клара Сен дава за документалния филм „Dance to Freedom” на BBC. Останалото е история…
„Живееш само ако танцуваш.“
Тези думи са есенция на живота на Рудолф Нуреев. Ралф Файнс успява да ги направи и есенция на „Бялата врана“ – една определено нелека задача. Резултатът е един филм с вибрации на балет. Защото само най-великите имат смелостта да танцуват към свободата.
